69.

В стаята имаше някой.
Огромната му сянка висеше мълчаливо на стената, и мълчеше. После протегна ръка…

Той се събуди внезапно. Беше тъмно, през дъските на прозореца се процеждаше мътна утринна сивина, която правеше сумрака мастилен. Огледа се без да мърда.
Осъзна, че вратата е отворена. Черен силует запълваше рамката.
– Станимире – изрече сянката
Студени тръпки по врата, той се вкопчи в леглото. Още сънува?
Тъмният субект се наведе над него и каза с пресипнал глас:
– Ставай. Отиваме при колата.
Стан подскочи и изхвърча от леглото, гащите му – завъртяни на една страна, косите му – стърчащи расти на всички посоки, очите му – опулени от ужас.
– К’во става, бе? – ихриптя той и размаха ръце – К’во искаш?
– Отиваме до колата. – повтори търпеливо сянката и се превърна в Алеко – И не викай. Трябва да сме тихи.
Стани дишаше учестено.
– Ш’ти дам едно не викай, психопат такъв! Какво ще правим при колата?
Викингът махна с ръка.
– Хайде обличай се по-бързо. Не искам да ни усети.

Сърцето му още хлопаше учестено, когато двамата се промъкнаха през утринната мъгла в двора и задърпаха дървената портичка. С чегъргане и скърцане тя се отплесна рязко и ги подкани навън ядосано. Утрото още спеше, сгушено в скута на извитата като голям змей планина наоколо. Тъмната й снага похлупваше небето и те караше да се мушнеш обратно в дупката си.

Вървяха известно време в подтиснато мълчание
– Мислиш ли, че са знаели? – продума внезапно русото момче, и придърпа качулката над очите си.
– Моля? – изгледа го като малоумен едрият му дългокос приятел.
– Ами – колебливо изрече Стан – Момичетата… Мислиш ли, че са знаели предварително за… това? Винаги сте се интересували от тия психарии. Дали не е нарочно…
Алеко спря за малко и сложи ръка на челото на спътника си.
– Ало, теорията на конспирацията, добре ли си? Просто някои това учим… не е нужно да си психясал но помага. Не си  ли забелязал за тези… две години ли ходихте с Неда?

Станимир помълча после кисело каза:
– Три стават другия месец. Щяха де. –
Алеко го изгледа още веднъж, после поклати глава и продължи. Искаше да се спуснат по страничния път, който не минаваше през центъра. Поне по мътните му спомени беше този.

– Какво смяташ да правим наистина с колата? Малко е в бокса… Алеко?
– забърза след него русото момче.

– Мисля… да я закараме в гората и да я изгоря ритуално… С тебе на волана… –
– Не бих се учудил. – сви рамене Стани и бръкна по дълбоко в джобовете си. – Всички ме мразите, поне това ми стана ясно.
Алеко се изхили. После изгледа приятеля си сякаш искаше да му каже нещо, но се спря.

Небето бе придобило сивкавия цвят на току намокрен цимент. Едрият викинг въздъхна и без да се обръща към русия момък изрече:

– Искам да повикаме помощ, Стани. Да опитаме да подкараме трошката и да се спуснем поне до Възбог. Там направо отиваме в полицията. – той отметна косата си и мрачно изгледа умрелия екран на телефона си – Имаме изчезнал човек от дни… вече не е шега.
Станимир не каза нищо. Почака малко след като едрият му приятел заслиза надолу, после бавно и нехотно се заспуска след него.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: