Хадар 70/15

Дядо Горчил пуфтеше с дългото си, криво цигаре и се взираше в короните на дърветата без да ги вижда.

– Мъката… или болката е и пътеката към щастието, да ви река. Проблемът ни в туй изнежнено време е, че се опитваме не просто да я махнем, а да се отървем от нея завинаги, да я отрежем… А когато режеш рана, тя само става по-голяма. У сегашното време не сме свикнали да живеем с нея. Навремето мъката е била част от нещата, някак са смогвали… да бъдат с нея. Да бъдат с всичко. И са го усещали живо. Били са те самите по-живи. Що ще речете е отегчението, освен липса на живот?

– Хайде стига, де, звучиш като поп! – подразни се Стан и се изправи рязко – Аман от драми! Искаш да кажеш, че болката е едва ли не смисъла?

– Чакай! – прекъсна го малката, която бе прегърнала коленете си върху масата – За друго става дума… – тя се обърна и впи отново поглед в пресеченото от дълбоки бръчки лице на стареца – Това, което не разбирам, е… как може да се живее непрекъснато с болката? Как може да изпитваш щастие едновременно с мъката?

– Хех, та кой пък не е зле и добре накуп? – изсмя се дядото и избълва още куп дим към небето – Момче, гле’й сега… Нали всеки всякогаж си има и дупки и висине… Един ден си прав, друг си крив. Въпроса е туй, че без да си пипал лед, няма много да усетиш топлото… На баш гладния комат подхвърлен му е най-вкусен…

– Шаблони и превземки! – процеди Станимир и махна с ръка – Това всичко го има във всяка средностатистическа езотерична бълвоч – no pain, no gain… Ами какво ще кажеш за хората, дето болката така ги е ударила, че ги е пречупила? Които са загубили роднина, ръка, крак или по-лошо. Ако щеш пари дори, и са на ръба на полудяването? Дето са ходещи инвалиди и не виждат начин да се изправят, по-скоро у всеки се прокрадват мисли за евтаназия…

– Друго искам да ти кажа, момче… Ти гледаш на нещата като на резени краставица. Ей това е горчиво, това е криво, това пък е сухо… Трябва да гледаш целата краставица, не парчетиите.

Той се взря в очите на Стан.

– Аз знам ора дето са преживели страшни работи… Ама са продължили, не са клекнали да мрат. – очите му отново се разфокусираха и цигарето увисна в ръката му. – Е, понекогаж… има по-силни пречки от нас. Ма все си мисля, че ние сами решаваме и се отказваме. Сами казваме – туй боли. Всичко само ни изпитва догде мож’ стигнем, догде ни стиска.

– Не можеш да обявиш дали те боли. Или боли, или не. – Стан беше скръстил ръце облегнат на стената на къщата.

– Можеш, момче, можеш… Що ора си въобразяват, че боли… Знаиш ли как става – посредством страх. Почваш да взираш очи у раната и го виждаш, седи наред с кръвта и гризе главата отвътре… „Що направи, що ще стане, ами ако…“ Чувал ли си туй, че никому не е дадено повече, отколко мож да носи? Верно е. Тез хора дето казваш… ами те са решили да не носят повеч.

Той въздъхна.

– Туй го знам че е тъй, щото го видох.

Дребното момиче напрегнато го гледаше и стискаше голямата пръстена чаша пред себе си.

– Тогава ли, когато… е взела Каран?

Дядото поклати глава.

– Тя не го взе. Той сам отиде. А що стори…

Той присви очи и разтърси глава, сякаш се връщаше от много далеч.

– Не знам отде да почна…

Ния предупредително погледна високия момък със скептично свитите устни. Той вдигна рамене и още повече скръсти ръцете си.

Гласът на стареца започна колебливо да реди думите. Бавно и постепенно стената зад Стан посивя.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: