102-рото

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

***

„На хората само надделяване им е у главите.“

Слънцето се хили с прегракналия, изморен глас на яперицата.

Думите й се връщат като безкрайно ехо в главата ми. Сърцето ми бие адски бавно, ушите ми пищят, а наоколо сякаш се стеле мъгла посред ясно утро.

„Да надмогнеш другия, да получиш от него туй що искаш, а той да не ти вземе нищо – ей ти истинската ви жажда, истинската ви природа“.

Двата силуета пред мен се пуснаха от прегръдката си. После по-малкия тръгна нерешително през моста. Вървеше към мен, но все още не ме виждаше, не вдигаше клюмнал поглед от земята. Поех си въздух дълбоко и с всички сили се опитах да помръдна. Мъката в гърдите ми бе сковала дъха, гърлото, ръцете ми. Преместих едва крак наляво, към храста до мен. Ния вървеше все така забила поглед в обувките си. Само няколко крачки и щеше да ме види.

Трябваше да се махна на всяка цена. Помръднах още малко, после още… Храстът беше само на метър, дори на по-малко.

В този момент откъм моста се чу стон. Беше Стан, можех да позная гласа му и в безсъзнание. Този отвратителен и безценен звук.

Ния се обърна в недоумение назад. Нямаше време за губене.

Заметнах главата си с шала и с всички сили се затичах по склона към гората.

Виковете зад мен се умножиха, после чух как Ния изпищя, а след това отново завика – „Чакай, Неда, чакай, за теб сме тръгнали…“

Няма що, придобила съм тренинг през безсънните денонощия прекарани в планината. Връхлетях сред дърветата като спънат кон, шмугнах се сред храсти и клони, тук-там разни неща ме подръпнаха за дрехите, но аз грубо се откачам и продължавам.

След минути, или часове, краката ми рязко се свиха и аз приклекнах, докато пъхтях като хъски през юли.  Повръщаше ми се. В гърдите ми стиска… Не, кажете ми честно, кому е нужна цялата тази болка, целия този цирк? Какво хубаво има в това, та си го причиняваме, има ли смисъл? И онези, които ми пееха за дечицата, за осмислянето на живота… Абе вие болни ли сте, бе… Сега да ми паднете…

Наказана, или сама наказала себе си, да накарам и още някой друг да се чувства така? Да се лута между безсмислицата и болката?

„Всичко е надделяване момиче, всеки пие от другия“.

Това е най-лошото. Мисля, че Яна е права. Не виждам причина да не е. Хората всякога са завършвали гуша за гуша. Брат -брата, дъщеря и майка, приятели и любовници… Смисълът на любовта в един момент се обръща. Тя е любов към себе си. Всичко заради себе си правим, дори и уж като действаме за другия.

Усетих, че китката ми пулсира. Така бях стискала билките, че висяха почти на сламен сноп. Трябва да побързам. Надигам се и с треперещи крака пристъпвам нагоре. Трябва да преваля този пояс от борове. После са изронените поляни, оттам зная как.

Слънцето се мъчи да ме стигне между листата и стволовете. Присвивам очи и се спускам напред.

***

Над тъмни треви сключени клони горска поляна от звезди скриват, никнат от стъбла сплитат вейки и клечки, и бавно къща вият; Над кръгло парче студена земя бездънни очи се реят, над себе струят, под мене лежат и предревни песни пеят…

***

– Твоя съм. Искам да ми отвориш взора. Искам да ме направиш да видя.

Яперицата ме гледа без да мига, менчето от което пие е преполовено, но в погледа й се вижда бездна от умора. Огромна, зееща рана от изтощение. Виждала съм този поглед. Поглед на мъртвец.

След малко огънят се връща в очите й и тъмните зеници се изострят бавно и спират в очите ми.

– Сигурна ли си, Недо? – питат почти беззвучно устните й – Връщане няма, знайш.

Вдигам рамене.

– Едно сигурно има на тоя свят само. – после езикът ми сам изплюва язвително – Ти да не се разколеба? Време за прошка да не дойде…

Това я кара да се изправи на лакти и да ме изгледа с обичайния си присмехулно-ядосан взор.

– Горе – махва тя с ръка към сивия силует на изоставения хамбар (или църква) – Там, в мойта соба ще найдеш една възглавка. Донес’ я тука.

Не помня как съм стигнала дотук, кк съм минала през цялата гора, кога е минал деня. Не помня как съм сварила биле, какво съм сложила, как съм й дала да пие… Помня само как тя се закашля от първите глътки и после плю, и пак заспа, и така няколко пъти. Не знам да са били три, не питам и не отговарям.

Огънят се е разгорял и вие едри сянки по дърветата. Чист, без дим, без помисъл.

– Зорен корен и бяла булка. Трябва да стоят до пръв лъч, после да пиеш бездиханна, докато устата ти не се отвори сама. Тежко е, да знайш. Най-тежкото от приставанията.

– По-тежко от такова с мъж? – бодвам я пак, но не поддава, търси нещо из тъмните треви до нея.

– Ето, туй е – и ми подава нещо като отчупен клон. – Стискаш туй и дорде не се осефериш няма да го пускаш.

Парченце като корк, ама зеленикаво. Парче от стъбло на някакво дърво, ама кое не знам. Яна мълчи.

– Сега най-добре да спиш. Има да сбираш сили. Не се знае колко време ще те върти коренницата… Зор ще е, да знайш.

– Ще боли? –

Тя кимва уклончиво.

– Някои не ги боли. Но ще те върти сякаш тело и ръце и крака ти не са твои. Сякаш сега ги наденваш за пръв път.

– Не ми се спи. – изричам, но лягам до огъня – Макар да съм зверски изморена. Не знам как ще стана с първи лъчи… може би на луната ако са, утре вечер.

Тя махва с ръка сякаш всичко е уредено и дланта й ляга върху очите ми.

Чакам търпеливо докато я махне. После ги отварям…

 

 

…И я виждам – влязла е в стаята, докато съм ровила из нещата й, без да я усетя.

Песничката, дето си тананикам внезапно секва и аз леко отпускам чантичката й.

– Я пак ми кажи тези думички, миличко – еква гласът й – Я пак ги издекламирай? Какво да направят камъчетата?

Цялата трепери. Преглъщам сухо.

– Ама, мамо, аз много искам да си тука…

После става тъмно. Много тъмно, защото сянката й закрива прозореца. И тогава чувам гласа си и усещам как тя ме прегръща, но някак все едно съм отстрани, все едно съм друго дете, което само гледа.

Да си друго дете е по-спокойно.

Стискам зелената пръчка и мълча.

***

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: