101-во

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: