68.

Снощи до един часа. А трябва да се почива понякога… Но –
No retreat, no surrender!

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

Горчил седеше срещу й, говореше бавно и тихо, но в гласа му вибрираше тревога и напрежение, сякаш някой го гонеше. Тя виждаше тъмното, сбръчкано лице на дядото, очите му, хлътнали в леговищата от кафеникави клепачи, твърдо обтегнатия лък на устните му, които не отпускаше дори и когато говореше, но това което грабваше погледа й и омагьосваше душата й, бяха ръцете му – с огромни длани и почернели от стаж пръсти, с изненадващо равно изрязани нокти и големи, като дъбови струпеи, бръчки покрай сгъвките. Почти не чуваше думите му, но усещаше и разбираше всеки жест на потреперващите му ръце, които ту се свиваха в юмруци, ту се разгъваха и размахваха, като че търсеха диригентската си палка.
Кръчмата беше пълна със старци и тук-там за цвят няколко момчета; Койчо, Чильо и Делко бяха седнали върху самия бар и клатеха крака пред решетката на огнището.
Фактът, че беше единственото момиче в заведението не я притесняваше толкова, колкото я караше да се чувства като в някаква чужда страна, като в идиотски филм. Вниманието на всички, което неизбежно усещаше, не беше неприятно, а по-скоро странно. Бе попадала на агресивни типове, които се чувстваха много смели, докато бяха на глутница, както и на притеснителни младежи, които не смееха дори да я погледнат. При всички тях обаче вниманието – когато го имаше – пареше почти еднакво силно, само че някак с различен знак. Едните бъркаха нагло по тялото й с поглед, а другите чакаха да се разсее, за да надзърнат крадешком в очите й. Сега беше различно, всички боязливо свиваха сетивата си, именно за да не ги усети, да не я видят, да не й обръщат внимание. Не беше наясно дали й и харесва, но беше ново и различно.
Надигна глинената чаша и последните капки вино се търкулиха по гърлото й. Като по команда Пачо кимна на Кою, а той сръга седящия до него Чильо. Без да възразява, момчето пъргаво скочи и напълни нова чаша от буренцето иззад бара. Тя му благодари с усмивка, после отпи от новодонесената си напитка. Вкусът беше резлив, но плътен, възкисел, но с много остатъчна сладост, а накрая като бодване се усещаше една леко горчива жилка. Мъчно било, защото не било лесно да се направи, казаха момчетата. Но в погледа на Гъчо имаше и нещо друго, а двусмислените му думи й носеха само неспокойствие. Мъчно вино, защото ти става мъчно от него, както бе казал Алеко. Не само като свърши, а още докато го пиеш. Имаше право, гадта. Сърцето й се отпускаше, когато силната течност разлееше топлина по гърлото и стомаха й, но после в главата й се настаняваше една мътна мъгла, която пулсираше в тревога. И й се допиваше много, ненормално повече, отколкото което и да е друго питие. Усети го oще долу, когато го бе опитала във Възбог. Беше решила, че е прекалила, и че драматичното продължение на вечерта е било заради неясно колко изпитото количество. После се оказа, че е било само една чаша…
Разтърси глава и вдигна поглед. Дядо Горчил се бе изправил и говореше на висок глас.
– Има неколко начина за туй… Знаете ние сме си само ора, трудно става туй при нас, пък да победим дивно изчадие… хич не ни е дадено. Но за туй, помози бог… помислил е и ни е направил корави и инати, та да търсим все как да успеем, как да се спасим. – той стисна юмруци – При всеки от тех обаче требе да сме сигурни, че ще се опазим, ако не я надвием. Аз мога да опаза секи от нас, знаете, ама… Само един не мога.
Всички метнаха крадешком погледи към Ния, после отново зяпнаха към стареца. Нещо – виното, притеснението или мъката, я изправи рязко на крак.
– Няма нужда да ме пази никой. Вече… – тя огледа всички с премрежен поглед – Вече не ме интересува нищо. Иска ми се да беше взела мен… Поне можеше да бъдем заедно.
Пълна тишина посрещна думите й.
– Дъще – прокашля се дядото – Не знаеш що говориш… Тука сите сме с пробити сърца, мила… Нема ги най-важните ни. – устните му останаха стиснати, но очите му се премрежиха.
Тя внезапно сякаш изтрезня. Огледа седящите на съседните маси, и видя смръщени лица и стиснати устни, очи забити в чашите и пръстите, и усети отблъскването. Те я отричаха, пъдеха я, не я приемаха. Тези изтерзани от мъка и загуба старци и деца, тези безкрайно корави планински мъже. Почувства се малка, глупава и дори нахална. Коя беше тя да им нарежда?
– Вижте, аз искам само да помогна… – отрониха устните й  – Искам да намеря приятелката си, да я измъкна, да…
Горчил въздъхна.
– Мигар не ви казах да си идете? Така щяхте да сте помогнали най-много…
Тя сведе глава. С периферното си зрение усети как Алеко се изправя.
– Хайде стига сте ни обвинявали! – процеди суровия му глас. Явно грешно бе схванал притеснението й – Ние сме гости, туристи, откъде можем да знаем какво се е случило? Откъде да разберем, че една жена ви е побъркала, че ви е надвила и изплашила толкова много? Погледите се надигнаха от чашите и се впиха в момчето. Странни, празни погледи, без агресия, без обида и реакция на глупавото мъжко изхвърляне. Всички просто гледаха и сякаш му съчувстваха. В този миг сякаш нещо й се избистри – тези хора нямаха нужда от думи. Нямаха нужда от разговори и уточнения. Те правеха тези неща заради тях – тримата туристи, тримата навлеци, които бяха дошли и разбили крехко балансирания им свят на безумно отчаяние, безкрайно търсене и безсмислено мълчание. Бяха приели участта си.
Навремето бе слушала много военни истории, вуйчото беше маниак, пък и беше бивш военен лекар… Най-ярко помнеше един от разказите му за източните битки. Не помнеше кои, може би японците, може би монголите, при набези върху някое селище правели чудовищно, нечувано в никоя война клане – избивали първо жените (а може би и децата, но не смееше да мисли в подробности) и после посягали на мъжете. Това обикновено било достатъчно, защото защитниците рухвали – смисълът на борбата им, на живота им бил загубен. (При женските армии, добавяше вуйчо й, това никога не се случвало. Дори загубили всичко, те продължавали до смърт – своята или на врага си).
Тя потрепери, облиза сухите си устни и пристъпи в средата на помещението.
– Стига сме се карали. Аз съм готова да помогна. Трябва да има начин да я надвиете, да си ги върнете, да й отмъстите! Нима сте се предали? Аз няма да се предам. Нима искате да предадете тях? Аз не мога да я оставя. Не мога да си отида. – сърцето й тропаше силно в гърдите, но гласът й бе странно спокоен.
– За мен има само един път.
Някъде далеч в ума й някой викаше, някъде дълбоко в нея нещо я предупреждаваше, като филм, който се надигаше от нищото, за да се прожектира върху стената зад очите й.
– Искам да помогна. Ще направя каквото кажете. Само да я спасим. Искам да я измъкнем. Да хванем онази… Няма ли начин?
Очите й блестяха опиянени от виното, ръцете й бяха свити в юмруци пред гърдите й. Не усети кога Алеко е хванал ръката й. Погледна го и леко освободи дланта си от захвата му. Горчил седеше и я гледаше втренчено.
– Момиче, не знам що да ти река… – издума той – Мисля, че вие не сте с акъла си много… ни женорята, ни мъжете. Най-добре би било… – той вдигна рамене – да вземем да ви пратим с една каруца надолу, пък да не се занимаваме. Все ядове… – Той въздъхна. – От друга страна.. ‘се пак… има един начин, дето може да ни помогнете. То най-веч ти.
Старецът се наведе напред. – Отдавна си мислиме… ‘Ко може да я прикоткаме и да я застопорим у некоя къща… Може да я фанем тогаз, да я вържем, аз зная как…
Един от старците на масата до бара изсумтя силно. – Знам, трудно е, щот’ тя у село не е влизала сегиз, се слугите й действат. Ама ако види причина да влезе… – той се закашля и не можа да продължи.
– И Каран така думаше – обади се Койчо с тих глас откъм бара. – И и ти не можа да го спасиш.
– Тогаз нямахме стръв. – каза колебливо Горчил и погледна момичето. – Сега…
– А, не! – изгърмя гласът на Алеко – Да имате да взимате – той отново я стискаше за ръката. Не бе усетила кога пак я бе налазил. Дръпна дланта си рязко и пристъпи до дядо Горчил. Погледна ядосано притесненото момче и смълчаните хора наоколо. После хвaна Горчил за рамото.
– Кажи какво да направя? –

Advertisements

One Response to 68.

  1. Надежда каза:

    Моро, тази глава ме грабна и в най-скоро време ще започна книгата ти от начало. Успех с писането, наистина увлича това което прочетох.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: