67.

Много неща се случиха тези дни, много истории от живота ме настигнаха и събориха като сърфист сред буря. Не успях да отделя достатъчно време за книгата.
Но сега се взимам в ръце и крака и обявявам писане всеки ден през юни.
Започнатото трябва да бъде довършено. Строшеният меч ще зарасне.
Слънчеви дни, приятели!

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

***

– Беше тя. Видях я, сигурна съм. –
Тънките й, стиснати в мъка устни, потрепваха почти незабележимо.
Алеко въздъхна на масата срещу й. Беше прибрал буйните къдрици под качулката на суитчера си на финландския горски клан. Носеше го навсякъде, сякаш против уроки.
– Излиза, че май и тримата сме тръгнали да вършим еднакви глупости, а? – каза подтиснато Станимир.
Алеко сви рамене и въздъхна отново.
Вратата на кръчмата се отвори и здрачът за миг надникна вътре, облъхна всички със студения си планински дъх и се измъкна прогонен от мижавата лампа. В огнището тлееха няколко цепеници. Стан бе втренчил омагьосан поглед в пробляскващите въгленчета, и се сепна, когато едрата сянка на Пачо се метна върху масата.
– Отмъкнахме я, думаш? – каза той и лека усмивка пробяга по устните му. Острият му поглед изпитателно обиколи тримата приятели на масата. Русият младеж метна бърз поглед към Ния, после сплете пръсти върху масата.
– Охо – чу се измъчен глас и иззад бара се подаде призрачно бялото лице на Кою. Рошавата му глава кимна в поздрав.
Пачо се обърна и усмивката му помръкна.
– Не мож’ да те остави тъй! – изрече той свъсено – От леглото – на работата! Аман от вуйча ти!
Кою вдигна рамене.
– Екстра съм си. Ше пийте ли нещо? –
Едрият момък изгледа масата, на която имаше само пепелник.
– Що сте на празна ясла? –
Алеко въздъхна за пореден път.
– Ти какво, забрави да говориш ли? – дръпна се Ния.
Стан се поколеба.
– Ми може едно кафенце да пийна. – каза неуверено той.
Пачо го изгледа присмехулно.
– Тъй, тъй, да не те отвлечем и теб, ако ‘земе да се напийш много.
Алеко махна с ръка.
– Аз съм пас засега.
– Аз пък ще пия едно вино. – троснато каза Ния.
– Ей туй е – жена с мъжка дума. Мъчно вино, нали? – усмихна се внушителният левент и се приближи до бара.
– Сигурна ли си? – замислено попита Стан. – Май и аз бих ударил една чаша.
Алеко го изгледа, после въздъхна  и махна с ръка.
– Може и да сте прави. Сигурно има нужда от нещо за разпускане. Но не мога да… – той посочи гърдите си и направи жест сякаш изстисква гъба. – Не знам какво да правим. Втори ден вече я няма.
Ния се наведе към него.
– Алеко, ти глух ли си?
– Ния, престани с твоите измишльотини!
Тя се сепна, черната й начупена коса потрепери, сякаш от неочакван удар.
– Аха! Когато ти разказваш за вълци, не са измишльотини така ли? Сега обаче си вече голям мъжага и знаеш кое е истина, кое не…
– Не, не – помирително вдигна ръце викингът, докато тя дърпаше стола си далеч от него, към другия край на масата. – Но не мога да спра да мисля за нея, къде е, как е…
– Ами да я беше потърсил по-ефективно! – изсъска момичето и сякаш се разсърди още повече. – Не да ми обясняваш какво съм видяла или не.
– Ния, моля те! Виж, била си изплашена, подгонило те е нещо, кой знае какво е имало… Трябва да се заемем по-сериозно…
Тя се изправи.
– Ето я типичната мъжествена намеса! – процеди тя, докато в очите й гневът кипеше. – Само така – вземете нещата в косматите си ръце, господин мъжкар! Загрижен си за най-добрата ми приятелка? Само че и ти киснеш тука като мен, и не правиш нищо.
Четири глинени халби, пълни догоре с вино се тръснаха на масата.
– С караница нема’а стане. И цялата гора да пребродим, може нищо да не найдем. Мислите ли, че не сме скитали месеци?
Той седна и тъмна сянка пропълзя по лицето му.
– Знаете ли какво е да чакаш нощем да тропне портата? Да бродиш като в съне, от ливада на ливада, да спиш под дървета, и кога друг глас дочуеш издън гора, да тичаш със стегнато сърце, дано са я видели…
– Кога нощем изтрополят стъпки пред вратника, по кълдъръма, по улицата, да затаяваш дъх, да се ослушваш дали няма да влезе, да дотича до твойта стая, па да те покрие с коси… – гласът на Кою беше сух и отнесен, насичаше думите сякаш не смееше да ги изрече ясно.
– Имаш ли път през гората, да гледаш все из храстите, да търсиш следи, да отмяташ пътеки…
– Пък нощем да я чуваш веч… Гласът й да милва косите ти, да щави сърцето ти, и от много далеч да ти обещава, че ще се върне…
Алеко, Ния и Станимир вцепенено гледаха двете момчета, които един през друг изливаха мъка и болка. Напук на това, което казваха, гласовете им бяха студени и някак безчувствени, думите излизаха равни и сякаш чужди. Но в очите им тлееше една горчивина, която правеше разказа им ужасяващо истински.
Тримата бяха толкова захласнати, че не обърнаха внимание на двамата дядовци, които влезнаха през вратата на кръчмата, а после мълчаливо приседнаха на масичката до входа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: