65.

– И що ше прават? –
– Де да знам. Ватафът сигур знае. –
– Е, за какво сте, като не знаете? –
– Стига ме яде, питай твоите.
Чильо и Делко седяха един до друг в каруцата, която поскърцваше след омърлушеното магаре. Денят преваляше, оранжево-червеникави зайци играеха по косите им и козината на животното и ги подканяха да бързат.
Споменът за изпънатия на леглото Кою още ги стискаше за гърлото. Дългият племенник на Гъчо лежеше и едва дишаше. Вуйчо му твърдеше че е в безсъзнание, но и двете момчета стреснато гледаха подбелените му, затворени наполовина очи, в процепите на които зениците надзъртаха бързо отвреме-навреме, сякаш малкия се правеше на заспал. Беше доста призрачно да стоят и да го гледат така. Гъчо не беше от разговорливите, но успяха да разберат че вълците са нападнали обора, и конят в паниката го е ритнал.
Само че малките бяха чули и друга версия – дядо Манол твърдеше, че племенникът на кръчмаря се е върнал така облещен от лапите на дивата… пустосала го и дори сам Гъчо едва се отървал, и сега момчето било завинаги белязано. Естествено, на дядо Манол не можеш да имаш изцяло вяра, но и кръчмарят почти нищо не казваше.
Те поседяха още малко, втренчени в леглото и приятеля си, без да знаят какво да правят и домакинът ги подбра. Чильо бе с каруцата на вуйчо си и бе склонил да закара калушарчето до къщата, където бяха отседнали другите русалии.
– Оттук не е ли? – посочи към калното разклонение на пътя малкият, пристегнал червен пояс върху русалската си риза.
– Нема да минавам през черния – отсече Чильо. – Ще обикалям цел ден, ако трябва, ама нема да припара близо до гъстака.
Делко вдигна рамене.
– Кажи ми какво се е случило с оня, дето дядо Манол го спомена, а пък и Гъчо рече, че били глупости? Каран ли беше…
– Ба, лаже. – кимна Чильо; магаренцето бе забавило ход и той го плесна леко с повода. – Манол си измисля често, ама понекогаж прекалява.
– Ма и Гъчо не казва нищо. Как ни изгледа като го споменахме… сигур има нещо.
– Бе, мен са ми казвали, че навремето тва били най-старите дедки – Горчил, Гъчката и Каран… Били приятели от малки, та до старини.
Той плесна по-силно животното, което изрева и разтърси уши.
После се огледа и продължи с притаен глас:
– После, като станали зулумите… Каран викал, че трябвало да убият пустосницата, ама Горчил не му давал. Гъчо явно е бил на страната на брат’чед си…
– Ама те са брат’чеди? – възкликна Делко –
– Ми да – кимна русолявото хлапе – Брат’чеди са.
Магарето направи още две-три стъпки и спря.
– После се скарали… И Каран сам отишъл да се срази с оная. Те се опитали да го настигнат, да го спрат, па не успели. Изчезнал и той. Бил едничък мъж дет изчезнал. Само жени земала инак яперицата. Хай, дий, бре!
Чильо се извърна и плесна един два пъти животното. То потръпна, но продължи да седи на място, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.
– Какво ти стана, бе, Маре? – затюхка се малкият и понечи да слезе от каруцата. – Ей така като се запъне!
Делко го сграбчи за ръката.
– Стой! –
Някъде назад, дълбоко в гората, в посока онзи черен път, който Чильо бе подминал, отдалеч се чуваше пищене.
Магарето вдигна глава и зарева сякаш в отговор.
Чильо изпсува доста солено за възрастта си.
– Трай ма! – той изгледа Делко. Лицето му беше бяло. – Ко туй, бе?
Делко се бе обърнал и се взираше през удължените сенки.
– Чини ми се, че женски глас беше, а? – трепетливо изрече русото момче.
Дребният калушар се наведе напред и леко потупа магаренцето по хълбока.
То изведнъж млъкна.
Още един вик, този път малко по-ясен, се разнесе над гората.
Делко пое рязко дъх.
– Т’ва е оназ! Дий, бре! – закрещя Чильо и зашиба с повода животното. То изви гръб, изрева и заподскача на място, но не направи и една стъпка напред. – Мама ти спъната!
– Чакай, Чиле, стой!
– Къде да стоим, бре, да я чакам да ме просне ли!
– Бе вика за помощ туй! Може да е онова момиче! – викна калушарчето и улови каишите. – Чакай!
Пищенето се чу още по-близо. Откъслечни думи се чуваха. С голямо усилие можеше дасе различи „Чакайте“. Или може би „бягайте“?
Делко стисна зъби и скочи от каруцата. Сърцето му хлопаше в гърлото, ръцете му трепереха, но той тръгна назад, напук на страха.
„Кога най те е страх, тогава си най-смел“ повтори си той думите на баща си. Лесно беше на приказки край огъня.
– Къде бе лудо? – извряка Чильо зад него.
– Това не мож да е дивата. Сигур е оназ… Неда ли, Ния ли беше – каза Делко. – Още е светло. Пустосницата нали уж все сутрин идела?
Чильо вдигна рамене.
Викът този път се разнесе съвсем близо до главния път. Гласът беше женски,много изплашен и се придвижваше много бързо към тях.
След миг се появи и задъханата му притежателка.
Ния изхвърча от черния път с огромни като пълни луни очи и изражение на ужас на лицето си.
– Тръгвайте! – изпищя тя щом видя застиналите от изненада момчета. – Не стойте така, потегляйте!
Делко отвори уста да я успокои и в този миг видя, че тя не беше сама.
На няколко метра зад нея, леко и небрежно подтичваха в тръс две сивочерни вълчи муцуни. Изглеждаха като ескорт – не полагаха никакви усилия да я настигнат, а щом видяха момчетата и каруцата спряха на едно място и седнаха като послушни кучета. Мятаха се отвреме-навреме само опашките им, като на нервни котки, ту наляво, ту надясно.
Останало без дъх, с посиняло от усилията лице, момичето стигна до каруцата и като се закатери по рътлата без да сваля раницата от гърба си дори, викна почти в ухото на горкото магаренце:
– Дий, миличка, дий!
Послушно, сякаш цял живот го бе гледала, сивоухото животно наведе глава и задърпа каруцата напред по пътя. Делко се хвърли след тях и се изкачи в движение. После се обърна и втренчи поглед назад.
Почетният ескорт стоеше на разклонението, там, където дърветата се сгъстяваха и гората си връщаше вида, заради който с право я кичеха с разни прилагателни като гъста, тилилейска или непрогледна.
Единият разтърси глава и изскимтя. Другият, по-едрият, не откъсваше поглед от каруцата.
Постепенно бавното тътрене стопи силуетите на опасните животни.
Делко изгледа момичето.
– Беше за тебе. Предупредиха те.
– Мене? – продължаваше да говори на висок глас тя – Щяха да ви изядат, момче! Почти виждах как се нахвърлят на каруцата!
– Нас? – каза Чильо с недоумение – Мисла че теб гонеха?
Делко поклати глава.
– Само я провождаха. Ако искаха да я схрускат, отдавна можеха.
Той изгледа сериозно момичето.
– Аз пък мисля, че вече не можеш да ходиш в гората, госпойце. –
Тя го погледна на свой ред. После внезапно се изкикоти истерично.
– Много си сладък като говориш така, сякаш си голям, сериозен мъж.
Делко присви очи засегнато после я хвана за ръката.
– Не съм голям, госпойце. Но те съветвам да не влизаш повече там. – и той посочи към тъмната едра маса, която закриваше небето.
Усмивката на Ния угасна.
Тя седна на пейката и се загледа унило в преминаващите дървета.
Далеч долу в селото светна мижава лампа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: