64.

Гората не започваше, където селото свършва.
Гората не отстъпваше и метър на селото. Гората не отпускаше хватката си и за миг, дори заради две къщи една до друга.
Тя не делеше планината със селото. Тя го бе пуснала там под наем.

 

Ния стъпваше предпазливо. Последната къща се бе скрила от погледа й преди минута, а вече изглеждаше че се е изгубила в гъстия лес. Пътеката, която бе избрала, криволичеше над черния път, и всеки момент можеше да се шмугне в друга, съвсем различна посока.
Първото притеснение погали стомаха й с нежна, хладна ръка.
Истината бе, че нямаше представа къде отива. Помнеше, че се бяха върнали по този път, че никъде не бяха отбивали, но колко време бяха пътували, и дали не бе пропуснала някое разклонение, не бе сигурна.
Но не можеше да стои и да чака. Имаше достатъчно провизии за няколко дни, челник и огънче. Щеше да си направи означения, за да успее да се върне.
В крайна сметка ако тези неща бяха истина… онези вероятно щяха да попаднат и на нея. Най-малкото щяха да са на едно място с Неда.
„Щото те е шубе самичка, а, дарлинг?“ изчурулика едно подло гласче някъде в главата й. Тя сви рамене и продължи напред.
Гората не беше безшумна. Странни звуци се промъкваха навред, освен пищенето и цвърченето от птиците и насекомите някакви неща скърцаха, влачеха се и пуфтяха, а най-зловещото беше едно дълго въздишане, което се появявяше през известно време в леса и сякаш вървеше до нея.
Тя се огледа, просеката през която виждаше пътя се бе сгъстила, трябваше да нагази в храсталака, и да се приближи до плътната завеса от дървета, за да надникне.
Очите й внезапно се премрежиха, остро предчувствие преряза стомаха й.
Наоколо притъмня. Или тъмнееше погледът й? Отново усети онази жажда, пиеше й се, сякаш от дни не бе слагала капка вода в устата си.
Далеч напред в гората светлееше петно. Просека или поляна?
Три силуета вървяха бързо през нея, ловко заобикаляха храсти и дупки и търсеха пролуки сред дърветата, за да минат. Най-високата беше най-отпред, косите й светеха в сребристо-бяло.
Тя спря и другите две момичета също спряха. Русата девойка приклекна и затърси нещо в тревата.
Третото момиче извърна глава с нахлупена качулка и впи поглед право в очите на затъналата в храстите Ния.
Тя потрепери.
Беше Неда.
Някъде вдън гори се разнесе вой. Трите жени чевръсто се шмугнаха сред дърветата и изчезнаха.
Този път въздишката беше зад нея, почти зад гърба й. Тръпки полазиха врата й и тя рязко се извърна.
Стояха един до друг, единият голям и разрошен, другият дребен и свит.
Гледаха я и чакаха.
„Откога пък вълците въздишат?“ идиотски запита някой в главата й.
Не успя да мисли за отговор. Извърна се и се хвърли през гъсталака сред дърветата.
Трудни бяха само първите крачки. Вкопчените трънаци внезапно я пуснаха и тя изхвърча между дебелите стволове.
Да, точно тук започваше склонът. Ето го и пътя, лъснал черно-кафява снага.
Нямаше време за мислене.

Тя се затича през равния, гладко покрит с листа и храсти склон.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: