63.

Поляната хич не е пуста. О, не, колкото и да ми се ще.
Странно, само преди ден копнеех и неистово търсех да зърна жива душа, да намеря друго същество, с което да говоря, да избягам, и то да е различно от тези побъркани вманиачени вещици, с които бях заобиколена напоследък.
А сега видът на момичето, което се е надвесило над тревата в студеното утро, сякаш си е изпуснала нещо, ме дразни. Искам да съм сама.
Спирам на ръба на гората. Малко по надолу дърветата затварят отново обръча си, мога да заобиколя и да продължа надолу. Но тогава няма да открия билката. Ще трябва да чакам утрешния изгрев.
Поколебавам се, после ми става смешно. Пристъпвам на поляната. Навеждам се на свой ред и предпазливо, като подбелвам очи към подранилата колежка билкарка, започвам да се взирам под по-високите растения. Нищо не виждам. Това е страшно неблагодарна работа. Как се оправят тези хора с хилядите зелени еднакви листенца?
Не мога да разбера дали ме е забелязала, изглежда силно погълната от търсенето.
Ровя из храсталака и постепенно се приближавам до нея. Много трудно е да търсиш невидима и невидена билка, когато се мъчиш да държиш под око някой друг край теб.
За миг нещо проблясва под няколко едри листа на …репей? Навеждам се по-близо. Ако е възможно да го разпозная с нос, то това е перфектната позиция. Завирам очите си в нежните, като миниатюрен магданоз листенца. Наистина сребреят. Протягам ръце и припряно късам билката, точно както не трябва – дърпам като полудяла, за да я изстръгна из корен. Крехкото на вид създание със ситен контур и фини стръкчета издържа на опън като гумено. Дърпам отново и почти се преобръщам.
– Добре е да се придържа в основата – казва един плътен алт до ухото ми. – Коренчетата ще дадат друга догодина. Пък и не е нужно да късаш цялата китка само за едно листче.
Изправям се. Ама, разбира се. Как не се сетих.
– Добре дошла, сестро. Чаках те.
Тя ми подава професионално отделените и подредени стръкове листа.
– Ще помогнат най-силно, ако с твоите ръце ги сториш на лек.
Виждам първите предвестници на изгрева в синьо-сребристите й очи. Лицето й червенее като огряно от камина.
– Димана ме викат. Дойдох да ти помогна.
Естествено. Последното няма нужда да се споменава. В тази планина всички съществуват заради мен. Дишат с единствената идея да ми помагат.
Явно изражението и мълчанието ми са достатъчно красноречиви, защото тя вдига успокоително ръка.
– Няма да правя нищо напреки волята ти. Но е добре да знаеш що се случва с теб, сестро.
Тя прави една крачка назад.
– Домна заръча само да ти кажа. Пък и аз самата не бих сторила нищо силом.
Имаш голям дар, лесно даден, моме. Повечето от нас дотам стигат след дълъг труд, трудно познание и упорство.
Не е като да не си преживяла много. Но и много ти е подарък.
Каня те с мен да дойдеш, самовила с нас да станеш. Ще има какво да учиш, но и много ще ти се изясни. Няма да се луташ, както много други сестри. Ще имаш на що да се опреш.

Тя ме гледа известно време изпитателно.
– Ще речеш ли нещо или ще си мълчим до зарево? –
Проклинам наум. Какво да направя? Защо са се загрижили? Какво желаят от мене? Вдигам рамене.
– Нямам какво да кажа. Благодаря за загрижеността – казвам с нежелание.
– Сигурна ли си, сестро? Виждам че много си насъбрала. Поне ела да си поговорим, ако има нещо да…
– Да помогнете? То тук от помощ не мога да се отърва, с туй дали можеш ми помогна? Щото ми е до гуша! Искам да си отида, да се махна оттука! –
Усещам се, че говоря странно. Говоря като тях.
Тя отстъпва още крачка назад.
– Спокойно сестро. Не искам да ти преча, да ти казвам що да правиш. Но с червената… С яперицата – с усилие изрича тя – си поела по път дето няма как да се махнеш… лесната.
– Всеки, който срещнах по този път все това ми казва! – троснах се аз – Нещо друго? Някой поне малко опитал ли се е да й помогне? Сигурно има начин. Не, че го знам. Но знам, че и на нея не й е било лесно. – старая се да използвам по книжовни думи – Приятелите ми ме чакат долу. Искам да отида при тях. Искам да си тръгна.
– Но сребролистникът не е за тях май? –
Дали усещам лека ирония?
– Ще направя каквото е нужно, за да й помогна. – хладно казвам – Не искам заради мен да умира никой. После ще си вървя.
Тя кимва доволно и преплита пръсти пред корема си. Очите й блестят.
– Това е, което те прави вила. Чистотата. Но… Недей слиза в селото, сестро. Няма да ти хареса. Ти си различна сега. Най-вече за приятелите ти…
– Не говори за хора, които не познаваш, скъпа – зъбя се, малко насила. – Не знаеш какво им е, какво ми е и на мен. И те моля да ме оставиш на мира да си вървя.
Тя кимва и леко пристъпва към мен с китката билки. Не помръдвам. Ще си набера други, не ми е притрябвала помощ.
– Вземи ги. Вече е късно за други.
Неохотно вдигам ръка. Тя изведнъж преплита пръсти с моите. Сякаш ток ме удря и ръката ми изтръпва до лакътя. После дръпва китката си и отскача назад.
– Гадина! – извиквам и стискам пръсти, за да възвърна чувствителността им. Вдигам другата си ръка високо, за да замахна.
– Не се гневи! Нищо не съм ти сторила – изпищява тя и покрива с ръце главата си – Дар ти дадох… Ако ти потрябвам…
Нежеланите подаръци са нещо обичайно в тази гора, Пух.
Стискам още веднъж пръсти. Тръпките почти изчезват.
– Нищо не искам ти казах. – цедя през зъби – Махни се от пътя ми. Сестро. –
Сега вече звуча като истинска. Може би трябва и някоя кълбовидна мълния да пусна за ефект. Трябва да видя в наръчника как става…
Тя кимва. Тъгата в погледа й се увеличава, но не искам да мисля. Не мога и за нея.
– Ако ти помощ дотрябва… Само кажи името ми. Аз ще те усетя.
– Бъди сигурна, че вече го забравих – уверявам я аз ядно.
Тя се усмихва криво.
– Чвор си чепат вярно – изрича бързо, обръща се и се изнася бързо от поляната. По-бързо отколкото е достойно за магическа вила може би. Леле, каква съм страшна.
Навеждам се и събирам листенцата, които изпуснах. Прибирам ги грижливо в раницата си. После поглеждам към черния път, който води към селото.
Слънцето вече проблясва през дърветата. А в главата ми звучи „Димана… Димана…“.
Стисвам зъби и хуквам надолу.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: