60.

***

Главата му се блъскаше в стените на басейна, сякаш бе заключен в бутилка, която гигантски великан поклащаше преди да отпие.
Над него, закачени на стената висяха няколко сушени вуду личица и се кикотеха с наслаждение на идиотските му физиономии.
После заподскачаха, вързани с бънджита. Съвсем близо, почти в очите му. Всяка от тях се смееше неистово когато доближеше лицето му…
Помъчи се да размаха ръце да ги изпъди, но не можеше дори да вдигне пръст от изтощение. Малките фигурки се приближиха и запищяха все по-силно. Постепенно започна да ги разпознава. Бяха лицата на старци… но не тези от кръчмата, а някак по-познати, по-близки.
Ето това беше Алеко, а до него преплела връв около посинялата си гушка се въртеше Ния, и двамата престарели и изпулени. Неда поклащаше сбръчкано лице в типичната си укорителна физиономия. До нея беше брат му, с изцъклен поглед, после един много познат… съсед или съученик… и после…
В носа му изврещя собственото му одъртяло лице. Забоде сухото си чело с хиляди провиснали бръчки, с подути клепки и синкави торби, право в устата му.
Стан изкрещя с всичка сила.

Беше седнал в леглото. Още трепереше, бузата му го щипеше от убождането.
– Всичко наред ли е? – надникна през вратата здравенякът угрижено – Мора ли сънува?
Стан неразбиращо поклати глава.
– Беше някакъв кошмар… Отвратителен.
– Тъй де. – кимна момъкът. – Я ела при мене отвън, да те сгрее слънце, тъкмо се е опнало. Поне времето е харно днеска.
Русото момче се измъкна още замаяно от леглото и занавлича черните си дънки.
– Гледам и ти от онез урсузите отбираш – кимна Пачо към черната му фланелка с кървавочервен, неразчитаем надпис. – И твоя приятел, грамадата, и той с такава блуза се носи.
Стан се усмихна леко.
– Неговата е по-скоро на кръчмарска група… Макар и по-буйна.
– Бе урсузи изглеждаха и те… Сигурно се дерат и те до попикаване. Пачо махна с ръка – Да не мислиш, че не съм чувал? То не, че не ги харесвам… Ама малко нема къде да се чуват.
Стан се измъкна след него на двора. Замижа. Яркото слънце бе напекло пейката и околните червени покриви лъщяха като череши в купа.
– Алеко е по по-леките неща. Той къде е? – заоглежда се русият младеж.
– Бе и аз се чудя. Преди малко излезе и се занесе нанякъде. Мислех да го настигна, ама не смея да оставя…
Той кимна към къщата.
– Малката стана ли? Майка ти сигурно…
С една крачка здравенякът бе пред него и затискаше устата му с ръка. Очите му, допреди миг спокойни и чисти, сега горяха от гняв и тревога.
– Не смей да я споменаваш! Не съм я изтреперил толкоз години, за да я изпусна ей тъй…
Той леко пусна устата на втрещения младеж. После по-спокойно и леко виновно каза:
– Никой не знае у селото, сал Горчил. Никой и не треба да научи, не знаеш къде ще го изклепа. Искам да ми дадеш дума, че няма да го изтървеш пред другите!
Стан кимна бавно. Стресът от съня още не бе отминал, и лицето на Пачо за миг смътно заприлича на онези съсухрените.
Студена тръпка преряза ниско стомаха му. Пленници ли бяха на тези налудничави хора? Дали наистина не трябваше да тръгнат с камиона всички? Тия както не са виждали жени от доста време…
– Ния горе ли е? – промълви той.
Пачо го изгледа внимателно.
После кимна на свой ред. Обърна се, взе търнокопа подпрян на един варел и се запъти към градината.
Стан поседя още няколко минути. Слънцето вече не го топлеше. Тревогата в гърдите му помрачаваше всичко наоколо. Той се изправи безшумно и влезе в къщата.
Изкачи бързо стъпалата до втория етаж. Имаше две дървени врати в двата края на коридорчето, едната зееше поканящо.
Празно, разровено легло, някой сякаш току бе станал от него. Нямаше никакви следи от малката, притеснението го стисна за гърлото още повече.
Той притича бързо до другата врата, беше сигурен какво ще намери. Пред очите му зейна празна, недокосвана поне от седмица стая.
Паниката се разля по гърдите му, той се втурна към стълбището и в последния момент се спъна в набръчкания килим на пода. Изохка и хвана коляното си, после се дотътри едва до вратата на стаята, в която вероятно бе спала Ния и се подпря на нея. Просъска от болка, коляното му гореше.
Тогава погледът му попадна на нещо бяло, което лежеше на пода под леглото.
Беше полупразно пакетче салфетки, Ния му бе дала една такава преди няколко дни.
Багажът й го нямаше.
Той се извърна към недоумяващия здравеняк, застанал в рамката на вратата.
– Къде я заведохте? – процеди през зъби. После се изправи и вдигна пакетчето.
– Къде е Ния?

***

Прегледаха мазето за пети път. Бяха разровили цялата къща. Нямаше следа нито от бабата, нито от девойката.
Тревогата гореше в очите на момъка.
– Хич не съм ги усетил. Требва да са се измъкнали много ранила… как ще излезе, тя с акъла си ли е…
Стан го наблюдаваше с нестихващо подозрение.
– Давай – подкани го изведнъж домакинът и откачи шубата си от един пирон на вратата. – Да вървим, требва да ги найдем, ще дигнеме целото село, ако требва!
Той се измъкна навън като пустосваше и плюеше непрекъснато. Навъсен и подтиснат, след него потегли и Станимир.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: