59.

Няма по-голямо спокойствие от момента, в който се пробуждаш в планината. Когато утрото погали със свеж полъх лицето ти, и слънчеви лъчи, вятър и чуруликане, те заподканят нетърпеливо да се събудиш, да станеш, да играеш.
През открехнатите дъски на прозореца на малкото таванче се бе шмугнало парче синева. Ния отвори очи и пое дълбоко въздух; не бе виждала утрото от толкова време, че в първия миг не можеше да разбере къде се намира. За миг скочи от завивките и примижа срещу яркото зелено, което се ширна пред погледа й, през тесния процеп се виждаше само гора и небе; и двете се спускаха рязко към дола, и сякаш те дърпаха да се втурнеш с тях.
Трябваше да събуди Неда, можеше да си вземат кафе и да се разходят из гората, само двете, аман от навлеци…
В този миг спомените се върнаха като хвърлен надалеч в съня бумеранг. Утрото избледня, лъчите се скриха и спокойствието отново побягна от гърдите й.
Неда я нямаше.
Тревогата я задави до болка, толкова рязко, че очите й плувнаха в сълзи.
Не отиде с нея. Нали? Остави я в може би единствения момент, когато тя бе имала нужда от теб. „Недски какво да правя, обича ме, мрази ме…“ „Недка, ще ме закараш ли на упражнения…“, „Не казвай на нашите че съм спала в Боян“. А докторите? А лекарствата, ами…
Тя заплака почти с глас, студеното докосване на утрото по мокрото й лице се мъчеше да я успокои, но само разтърсваше още повече раменете й.
Отгоре на всичко се случи и това… Точно в този момент, точно когато… Поредният спомен я връхлетя, и тя се вкопчи в грубата дъска на прозореца. Спомни си тъмнината, тялото й, пияно от страст и как посегна към Алеко, как знанието, че е той, я бе възбудило още повече… После бясното темпо, докато бяха един върху друг, и накрая острата светлина – сякаш майка й внезапно бе отворила вратата. Но видя не майка си, а поляната и Неда. Неда която вървеше пред висока, облечена в бяло жена, с лице като кост и усмивка като язва. После само си спомняше как крещи.

Отвори очи и изохка – треска от дървената рамка я бе клъвнала по пръста. Физическата болка й подейства отрезвяващо и тя засмука пръста си с ожесточение.
И сега щеше да те пита, „Кво си се разциврила, Николетке.“
Огледа се, беше сама в стаята. Снощи бе помолила бабката да я сложи някъде само нея. Алеко посърна, но голяма работа. И без това така му се падаше.
Жегна я и той.
Нямаше да мисли за него.
Багажът й бе захвърлен напосоки, раницата й бе изсипана на земята, обувки се въргаляха под леглото, четката й за зъби беше на стола, заедно със сладките, с които я бяха почерпили…
Знаеше какво трябва да направи. Тези кошмари напоследък… сякаш виждаше какво ще стане след малко, сякаш се пренасяше духом някъде другаде. И всеки път усещаше някаква неутолима жажда, като абстиненция за нещо, което не можеше да назове.
Тръсна глава и заприбира багажа си. Щеше да вземе само най-необходимото.
И да я намери.

***

Той наметна качулката на суитчера върху главата си и после напъха ръце в ръкавите. Бе стегнал здраво опашката на тила си, но тя пак се размести. Все едно. Не се бе ресал толкова време, че сигурно бе вече перфектния растаман.
Метна поглед навътре, Стан спеше на леглото с пружината обърнат наляво с ръцете под бузата си.
Нека спи. И на него хич не му бе леко.
Излезе на двора. С голям търнокоп в ръце, Пачо копаеше свитата в единия ъгъл между кокошарника и хамбара градинка.
Алеко се отпусна на пейката и се загледа в билото на планината, надвиснало над селцето като скръстил ръце великан. За момент всичко изглеждаше наред в яснотата на утринния мраз.
– Добрутро! – провикна се Пачо. – Щеш ли нещо?
Алеко махна с ръка отрицателно и пак се загледа в билото. Нещата не изглеждаха толкова черни в утрото. Чувстваше се странно, сякаш нещо се бе случило, но още не бе разбрал.
Сигурно е от въздуха, помисли той. От планината, горите и върховете. Как иначе ще са толкова спокойни? Ще шм се случват такива ужаси и няма да се побъркат?
Той потръпна, спомни си снощния разказ на Пачо. Как живееше този човек? Корави хора са това планинците. Като ги видиш толкова весели и спокойни, все се забавляват на масата, на съборите, и си мислиш – всичко им е наред. А пък като разтвори някой сърцето си и като видиш мъките и страховете му… сам си изглеждаш един малък, малък и хич непораснал.
„Тука горе проблеми нямаш“ пошегувал се бе Пачо. „Освен тия дето сам си мъкнеш“.
Прав бе дяволът.

Остър нож го преряза.
Неда я нямаше.
Трябваше да я намерят.
Странна решителност запълзя и стопли гърдите му.
От тук до върха хич не бе много.
Само трябваше да намери онзи, малкия. Той беше с дядото, той бе видял мястото.
Алеко се изправи и с решителни крачки излезе от двора.
Пачо учудено го проследи с поглед. После хвърли търнокопа и влезе в къщата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: