57.

Те стоят като неочаквана публика на самотен концерт, очите им блестят на светлината на залеза. Пред тях дребната схлупена къщура едва се държи на снагата си, протегнала комин като последен зов за помощ към небето, увила мижавия си двор с оскъдна оградка.

Стени, прозорци, керемиди – всички нейни части са лумнали, обагрени в зеленикаво-оранжеви пламъци, сграбчени здраво в хватката на надигащите се от земята езици, които се увиват от всички страни като жива опаковка.

Цялата къща бе опасана с корени. Не тънките коренчета на бръшляна, които като птиче краче нежно пощипваха повърхността. Не корените на цвете или храст, които потъват дълбоко в земята, но остават тънки и фини.

Това бяха корени на вековно дърво, опасани с листа и пръст, жълтокафеникави, на места червени като сурово месо.

Бяха сграбчили като пламък малката къщичка, сякаш я бяха скрили от света. Слънцето праща последна китка жупел съм света и се гмурва на спокойствие по подземните си дела.

Поредна нощ настъпва в Яперино.

***

 

Толкова обичам гребена да минава през косите ми – да се вкопае дълбоко в корените върху темето, да тръгне високо от тила ми, който настръхва от докосването, и бавно, постепенно да се спусне надолу след тръпките по гърба, връхчетата му да драскат кожата по главата и врата и от време на време да подръпват в лека болка заплетените възли. После постепенно да стигне до края, като изпуска все повече и повече кичури, като изтънява хватката си и намалява натиска само за да го поискам пак върху себе си…

Някой ме реши. Стоя мирно и мижа срещу слънцето и косата ми потръпва под разресването. Мама? Или баща ми в някакъв пристъп на вина?

Тих, плътен  глас запява до ухото ми. Майка ми все пак. Може би. Само дето откога започна да пее и народни, преди не ги долюбваше особено. Прилича почти на гласът на онази…

Отворих рязко очи и се изправих.

Наоколо бе пълен мрак, както обикновено в хижата, след падането на мрака. Вампирския филм си е в действие, всичко си е на мястото. Вече мога и по тъмно да се измъкна по коридорите на тази пуста сграда, или хижа както я нарича Яна. Нейният втори дом. Но не и моят.

Не знам колко съм спала – може би цяла нощ, а може би цяло денонощие… чеи повече. Помня само че когато се прибрахме от последния преход от поляната, бях полумъртва за сън.

Плаках много; за първи път виждам да се случва с човешко същество. Някога дядо с прасето… Не, че съм гледала.

Наистина нямаше мъки, кланета и кръв. Но беше унищожение. Беше краят на живо създание.

Преглъщам трудно, част от мен още пази екстаза от сресването на сън, като някакво странно противоречие; плаче ти се от мъка – а ти е приятно.

Всъщност и друг път съм се чувствала така. Стан винаги ме наричаше мазохистка, когато ме уловеше в някое от тези. Например когато чопля с игла някоя нахална черна точка върху кожата си.

Пипам главата си, косата ми е учудващо мека. Сякаш наистина съм се сресала. Но защо не съм си вързала опашка?

Търся ластика по джобовете си. Не го намирам, само това остава, вероятно ми е последния.

Излизам навън. Звездната светлина е внушителна, в планината сякаш си на друга планета, или на кораб в средата на галактиката, караш по млечната пътека и не ти пука за светлинните години. Които те разделят от приятелите ти. От живота ти и спомените. От миналото, от онзи чуден твой детски свят.

Който никога вече няма да е същия.

Охо, пари ми на очите, чакай да видя, някъде трябва да имам още една останала последна цигара.

Въпреки всичко искам да си тръгна. Не ме интересува каква съм станала, не ми пука какво ще си кажат дришльовците долу. Ако трябва ще се преместя. В друг град, в друга страна.

Но ще се махна.

Къде, мамка му, съм сложила шибаната кутия?

Стон откъм стълбите долита едва и буди нови спомени в сърцето ми.

– Неда! –

Гласът на Яна. Вика ме.

Спомени за брулещ вятър и дъждовни капки колкото яйца, които се разбиват в лицето ми, докато аз прикрепям яперицата под мишница, а отвреме-навреме бърша лице и намествам ръката й на рамото си.

Тя не беше добре.

Проклинам в доста нецензурна форма и се пъхам вътре в мрачната хижа.

Разбира се, че е в камбанарията, или поне в това, което прилича на кула. Да, няма камбана. Това е мястото с най-висок таван, любимото й. Множество дървета са струпани на голяма купчина от едната страна и тя седи върху им като върху великанска пейка.

Диша тежко, косите й са спуснати от едната страна на врата и се разпиляват върху гърдите й. Белите й дрехи са безукорно чисти. С това почти ме е накарала да вярвам в магията й. Не може да пера като побъркана вкъщи, сред цивилизацията, почти всеки ден, и тази селска мацка да е с по-чисти дрехи тук, отколкото съм виждала някога по себе си.

– Добре ли си? – задавам един от най-омразните ми въпроси и сдъвквам устни.

– Неда, ти как чувстваш? Всичко наред ли е? –

Отговор с въпрос. Мдаа, класа си е.

– Аз съм си чудесно, Яна. Ти обаче не изглеждаш перфектно.

Пълна лъжа. Бас хващам, че аз съм като остригана овца до нея.

Тя става и се приближава към мен; косите й са стегнати високо зад тила. С ластик.

Аха.

– Ще се оправя… Просто това време и тези битки…

– Знам какво направи с мен. – прекъсвам я. – Велина все пак те разкри.

Впивам очи в нейните и се опитвам да изглеждам застрашително.

– Прехвърляш ми всичко ужасно което знаеш. – после се ядосвам наистина и с леко треперещ глас питам:

– Какво толкова ти стори тя? Защо беше нужно да…

Тя ме поглежда, заклевам се че вярвам на отчаянието и изненадата в зениците й.

– Мислиш, че аз съм го сторила? Вярваш ли че ако можех туй, щях да се бастисвам толкова време? Тя беше…

Задъхва се и се подпира на мен. Ръката й държи лакътя ми и усещам как връзката пари.

– Беше на изпитание. Онези скали… не прощават. Като мен да речем…

Дръпвам се и тя почти губи равновесие.

– Хайде не се прави, още имаш силички виждам. – язвително казвам.

– Недо… – тя се смее, въпреки яда откривам че ми олеква когато се усмихва. – Как те найдох, баш такваз като мене си. Тез сили са твои. Имай си ги. Скоро ще ти дотрябват.

-Смяташ и мен да ме гътнеш на любимите си камъчета ли? –

Тя се разсмива още повече.

– Ти си веч дива. Издържа изпитанието. Зло няма в сърцето ти, мръсно няма в душата ти. Сега и Домна дор би те приела.

– Колко пъти да ти казвам, че не исках нищо от тези неща? –

– Ако ще ти помогне, мила – всички сме тъй. – тя стисва устни и очите й се впиват в мен.

После отведнъж се олюлява и аха да се сгромоляса, ако не бях до нея.

Слагам я да седне пак на дъските.

– Искаш ли да легнеш? – питам я с уж безразличен тон. Лицето й белее повече като на припадък, отколкото като на вила. Знам ли…

– Не, ще се оправя. Сложила съм един чай… само, нужно ми е още нещо.

Гледам я въпросително.

– Една билка нямам само, дето ми трябва за тая пуста слабост… Много ми се вие свят, много луна изхабих.

Тя притваря очи.

– Къде я има?

– Хихи… – задавено се смее – По-скоро те интересува кога я има…

Тя поема дъх, после отваря големите си очи и ми се блещи.

– Сребролистник или мамино въгленче я викат. Расте винаги под храст, почти до корена му. Можеш да я откриеш само накрая на злъда, когато първа зора целуне листака. Преди това е тъмно за да я видиш, после е много светло, за да я различиш. Листенцата й са със сребърни краища. Пет-шест стигат.

Изправям се. Една мисъл пронизва главата ми. Ако наистина е зле…

– Мисля че друго ти трябва. – казвам твърдо – Лекарство, ама истинско. Мога да ти донеса.

Тя разтваря още по-широко очите си, ръката й ме сграбчва здраво за китката.

– Да не си посмяла! Няма да се вясваш долу, чуеш ли? –

Клатя глава.

– Не можеш да ме спреш вече, Яно. – дръпвам рязко ръката си, тя изсъсква когато ноктите ми драскат дланта й. Понечва да стане, но аз си знам урока.

– Ще ти донеса нещо, което ще ти помогне. Няма да се показвам на никого.

Поглеждам я в уплашените очи.

– Ще се върна, обещавам. Някак успя да ме накараш да ме е грижа за теб.

Тя седна рязко и се опита да ме сграбчи за дрехата. Отстъпвам бързо още по-назад и се усмихвам.

Вдигам длан нагоре, после я обръщам. Тя се намръщва, но не може да стане. След минута напразни опити се обляга обратно на пейката. Кашля, хъхренето в гърдите й се чува вече като скърцане. Чудя се дали и доктор да не й доведа.

Погледът й вече ме гледа уплашено.

-Ако ме разкрият съм свършена, Недо! На никой не думай… Набери ми билка, аз ще се оправя…

– Ще ти набера и билката, ако трябва. Но и друго ти трябва. –

Паникьосва се.

– Спри се, моме! Ако ме оставиш – ще ме убият, ти си ми последната защита, у тебе са ми сите… – кашлицата я задавя и не успява да продължи. Толкова за Велина. Права е била поне за това.

– Ще се върна, Яно. Аз не съм чудовище. – успокоявам я и се обръщам. „Като тебе“ довършвам наум, и се шмугвам в моята стая. Вече стана моя след толкова обитание.

Докато стягам такъмите си, я чувам да мърмори.

После, в мига, в който излизам по пътеката под ярките като топки за елха звезди, викът й ме настига като шепот.

„Недо, пази се.“

Втурвам се към възвишението. Там, най-отпред стърчи самотно дърво. Когато се качиш поне малко на него… ох, се одираш, сигурно късаш и някоя дреха, и един клон се опитва да ти извади окото… но след това оглеждаш тъмната земя и надалеч виждаш слаб светлик, който се мъчи да отговори на небесния. Селата са в тази посока. Точно под последния кристал в меча на Орион.

Напред през гората, надолу, право към онази поляна, където се срещнахме. Докато дървета и храсти оредеят и пред мен се покаже черния каруцарски път.

Още малко, сестро.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: