53.

Винаги сме играли заедно. От малки. Сърдехме се и се карахме заедно, и заедно намирахме начин да бъдем пак един с друг.
Заедно полудяхме в пубертета, заедно пропушихме, заедно се хванахме на хорото с гаджетата.
Когато не намираш дом в къщата си, започваш да го търсиш другаде. Намираш го на улицата, в училище, в самотното бягство от споделената празнота, наречена общество. А когато го намериш, се вкопчваш в него като в малко топло куче насред огромната ледена пустош.
Знаеш ли кой е най-големият ми кошмар?
Да не го загубя. Да не изчезне или загине. Треперя над него повече, хиляди пъти повече, отколкото над себе си. Дори понякога си поисквам, с цялото си егоистично сърце, аз да умра, да пукна, да изчезна първи.
Само за да не изпитам мъката от загубата, от връщането отново в дълбоката яма.
Тези, които сме били в ния… –
Алеко внезапно се изхили, засмя се и мълчаливият му събеседник.
Двамата седяха в тясно, тъмно помещение, на ниски трикраки столчета, от онези които те караха почти да клекнеш.
– Виж къв съм кифломер… Исках да кажа „в нея“ – сви рамене големият момък и отметна косата си, която се мъчеше да скрие лицето му.
Стан кимна.
– Все сме били от онези пубери, дето винаги ги хващат кога са пафкали. Да не говорим пък ако са… – той метна поглед към вътрешността. В тъмния ъгъл вратата стоеше леко открехната.
Алеко кимна.
– Тази зависимост ме убива, мачка ме, не искам да мисля за това… Все завиждам на непукистите… хлопват вратата и са дотам. Цели са си. Достатъчни са си. А тази дупка, провъртяна с бормашина… – той удари гръдния си кош, чу се кънтене като от бас барабан.
Стан се взря в лицето му.
– Това е пътят към тъмната страна, Анакин… – изломоти той с удебелен глас. Двамата се разхилиха отново.
– Какво се случи? Какво й направи този път?
– Не, не искам. Не знам… Отказвам да мисля – вдигна ръце русото момче и поклати глава. – Беше грешка, че дойдох. Поредният път, в който се излагам. В който си личи колко съм слаб…
Алеко поклати глава.
– Веднъж като си се хванал… –
– Нема връщане назад –
Гласът дойде от тъмното.
На вратата стоеше висок силует. Той пристъпи в стаята или по-точно малката кухничка и оскъдното видело, което се процеждаше от кепенците освети лицето му. Мощната му физика и късо подстриганата коса не го подмладяваха, напротив, умората и една странна тъга, като замръзнал облак състаряваха очите му.
Здравенякът седна на малкото миндерче, далеч от прозореца.
– Ако сам си идеш, може и да се отървеш. Така вършат онез дето ги спомена. Ако си си дал сърцето обаче… той поклати глава.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: