52.

20. 

Зад плътната облачна завеса окото на слънцето се забелязваше едва, трябваше да го  напипаш, за да разбереш къде е. Беше почти обяд, а сякаш падаше здрач.

Дребните, свили рамене къщурки, разхвърляни по стръмния баир се оглеждаха притаили дъх. Отдолу пропаст отсичаше планината, отгоре гора бе сграбчила билото. Само тънки кози пътеки описваха паяжини от порта до порта.

Между мощните борове се мярна сянка, по-тъмна, но по-дребна от короните.

Един конник бавно излезе от гъсталака. Оскъдното слънце освети умореното конче; на гърба му се возеха двама – мъж с рунтав калпак, който подръпваше едва юздите и момче, което се бе свило и прегърнало коня през врата.

Копитата заотекваха измежду къщите бавно и тържествено. „Ставайте, дойдохме” звънтяха те, докато леко се спускаха по неравния чакълест път към площадчето. Само тукашен можеше да го различи; къщите отстояха една от друга на толкова големи разстояния, че трудно можеше да кажеш дали са в едно селище.

Точно на по-широкото, две от тях бяха залепили гърбове – едната със знака на пощите на вратите си, на другата полуизтрити останки от букви изписваха „…рема…”. Тукашните вероятно затова й казваха Ярема, макар че името имаше общо и с характера на  стопанина и посетителите.

Мъжът  с калпака дръпна поводите пред нея.

Вратата на кръчмата се отвори, отвътре заизлизаха купчина омърлушени мъже. Кръчмарят ги разбута, излезе най-отпред и хвана коня за оглавника.

– Горчиле! Жив ли си, бе? –

– Що не спите, хайвани? – продума с мъка старият мъж на коня. – Дека са туристчетата?

– Онез що бяха с нея… – запъна се гологлавият, устните му сякаш оставаха стиснати и докато говореше. – При Пачо ги сложих – затаи глас той –

Горчил вдигна глава и с помътнели очи изгледа скупчените мъже пред кръчмата. Русалиите бяха по ризи, без шапки, до тях двама старци стискаха калпаците си.

– Момчетата?

– Прибрах ги –

– Харно – кимна конникът – Отивам и аз, при Къна най-добре ще да го остава и него.

Лицето на кръчмаря се сви, той се огледа сякаш Горчил бе казал нещо забранено. После се приближи и попита:

– Видя ли я? –

Дядото на коня поклати глава.

– Увъртя ни гората. – наведе се към кръчмаря и се взря в очите му.

– Станало е значи.

Гъчо кимна. После отпусна юздите неохотно.

– Най-добре легайте – повиши глас дядото. – Привечер ни чака работа. Много работа.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: