49. и 50.

Резултатът от вчера и днес… Малко е странен текста признавам. Но натам тече…

Весело!

 

***

Тя седеше до старика, които бе стиснал очи, устни и юзди, втренчен в пътя, безмълвен.

– Ще я намерим ли?

Мълчание.

– Затуй ли реши да дойдеш? – каза след цяла вечност Гъчо. – Да я видиш?

Тя сви рамене.

– Да видя и аз истинска вещица.

Старецът поклати глава и се изплю настрани.

– Не е вещица тя… Вещица толкоз поразии не мож’ насътвори. Магия за любов или карък да ти направи, да…

Неда сви отново рамене.

– Вие ги знаете по-добре… Горчил нали искаше да я надвива. Помислих че е вещица, заради ритуала за пречистване – русалии, песни, четене…

Гъчо я стрелна с очи като въглени.

– Ти много знаеш за гражданка… Ма не само вещици се гонят така.

– Е, и тенец, ама те са по къщите…

Той я бодна с разтревожения си поглед отново.

– Всичко могат излекува по ватафски… Само вили и змейове не гонят.

– А хала? Пък и самодивите също бягат от калугери, калушари и кукери.

– Ма верно много знаеш… – изсмя  се сухо старецът – Хала… Къде ти ще се яви хала тъдява… ти и хадар да ти кацне ще искаш още малко.

Той се втренчи за миг напред, после отново я погледна.

– Кукерите са смешници… Само духове и плътеници гонят. Е, и късмет носят, ама…

Малкото магаре дърпаше бързо каручката. Небето стана като светло олово.

– И ти не знаеш малко.

– Па налага се.

Той я изгледа от глава до пети. После кимна назад.

– Озад под рътлата има… – после се разколеба – Бе, я дръж малко.

Неда пое юздите изненадано. Гъчо се разрови под задната пейка, и след малко се настани до нея, взел отново мрачния си поглед и една бутилка

Издърпа тапата със зъби.

– Не ти ареса приказката на Манол, а? –

Неда изпуфтя.

– Няма начин да не пием, нали? Само това ни е останало.

Той побутна каскета си и поклати глава.

– Язе поне знам що пием.

– Защо?

– Зарад шубето.

Тя го изгледа изненадано.

– Ами то всички мъже затова пият. Но не съм чувала някой да си го признава…

Той се разхили.

– Мали ако те чуят у кръчмата… Виж сега, диво, некъде у друго село или града мое и зарад кефа да пият… Тука обаче нас не ни натиска само живота… Ние сме под обсада, дет вика моят… – той стисна устни и се огледа отново. – Шибни го да бърза.

Неда дръпна юздите леко.

– Навсякъде е заради страха, дядо. Животът, както казваш, ги натиска. Няма значение как му казват – притеснение, тревоги, стрес…

– Бе ти по-внимателната къде ги говориш тия… Секи му се ще да олаби. Па и не само мъжете, да ти кажа.

Момичето замълча.

– Жените от що пият тогаз?

– Малко е тъпо да ги делим така – подразни се малката.

– А, не почнах аз… – ухили се пак дядото и й издърпа юздата.

Магаренцето се стресна и рипна тревожно по пътя.

– Как знаеш къде да я намерим? –

– Няма ние да я намерим… Тя ще ни намери –

Неда се огледа наоколо. Гората бе притихнала, сякаш и тя се интересуваше от разговора.

– Странно ми е… Чувствам се сякаш сме някъде на оживено… Като сред много хора, а не в затънтена гора.

Дядото нервно отпи от бутилката.

– Тука е така. Всичко мож’ да е нейно… – той й протегна бутилката – На , един гълток помага…

Неда се дръпна с неприязън.

– Ти ще речеш сега, че жените не пият, нали?

Тя поклати глава.

– Ами… Просто не е същото…

– Не е, то затуй сме различни… Гат, мъжете пият, жените се сърдят, пък обратното не е така…

– Много ти е къс примера, дядко… Ако собствената ти жена се напива с други мъже ти ще се радваш ли?

– Няма да я пусна да стигне сама дотам.

Неда се засмя горчиво.

– Така излиза, че жените пием от мъка, а? Защото сме ви пуснали… Брей, голяма стопанска политика…

– Нали няма’а ми пробутваш онез глупотевини за равенството… –

– Не го одобряваш? –

– Няма равни хора, то значи все че се едно сите да пикаят у един и същи час и се прави…

– Затова си прав… може и мъже да искат да го правят клекнали. – кривата й усмивка не слизаше от лицето.

Той се закашля, после се позасмя.

– Бамбашка си, на некои теми си кат мъж, не моем ти отрека…-

– Въпросът е защо мъжете да имат повече права от жените? – заяде го тя внезапно.

– Па те немат… Ко да не сме ги изгонили от кръчмата… Не щат, седат си дома или у приятелки…

– Ами ти ако знаеш че някъде се събират само жени…

– Тамо съм веднага… – прекъсна я Гъчо – Толко не ми е къс примера…

Тя ядосано махна с ръка.

– Добре, сменям този пример – ако знаеш че някъде се събират от ония мъже, клекналите – ще отидеш ли при тях? Ще седнеш ли в тяхната кръчма, на тяхната маса?

– Бе мани – дядото направи жест, като да се прекръсти – Ти пък какво измисли, то при болен да седнеш, ама така…

– Охо, ти направо ги диагностицира! – тя се ухили победоносно на свой ред. –

– Еми то и женорята на нас ни ги тургат етикети – измърмори ядосано той. – Ама сега к’во – искаш да кажеш – че жените мислат към нас както ние за онез … Помози бог да не срещна такъв…

Неда се разсмя с глас. Камбанките на гласа й се разнесоха наоколо и отекнаха из тъмните дебри.

– Чакай, чакай – ами вашите таквиз, дето… – дядото видимо се затрудняваше – Таквиз дето… Дето са уж жени, ма мъже не щат – към тях как се отнасяте? Мигар кат към мъжете?

– Ами никой не прави чак такава драма. Може даже по-лесно да се разбереш отколкото с мъж. Което важи и за гейовете… – добави тя и старецът подскочи:

– Виж ако ше се псуваме тука… –

– Извинявай, нищо, нарекох ги само… – ухили се отново тя. – Въпросът винаги е в свободата, знаеш ли? Мъжете някак не могат да си представят своята свобода, заедно с ограниченията… винаги трябва да се борят с тях, трябва да са победители в състезанието за да се чувстват свободни. При жените това противоречие никога не било проблем. Дори и като робини – в къщата, с децата, с парцала – винаги са били свободни в себе си.

Старецът изцъка.

– Тука сега щот’ си учена, се опитваш да ми се надсмиваш… Ама ще ти река че онова с борбата дет сме го искали е убаво нещо… Щот’ само с тоя въгрец сме излезнале от пещерата… Ние па сме си търсачи… а и найдачи… Кога жена се е наемала да се противи на всичко и да възстава?

Стон между дърветата. Ярък светлик в короните. Магаренцето изплашено изцвили и спря.

Блестящ воал изплува сред листака.

Лицето на жена.

– Тогава когато дяда ти не е бил и семе на дяда си. –

Гласът се носи плавно и хипнотизиращо, но дълбоко в основата си е ядосан.

– Нищо не знайш, Гъчане… Ни за женската сила забравена, ни за мъжката свобода погубена…

Тя премести погледа си върху момичето, което седеше замръзнало и безмълвно на оката.

– Но такава радост ми носиш да видя друга сестра пробудена… че може и да не съжалиш за срещата ни…

– Сам те подирих… – изхриптя дядото и ръката му бръкна под якето, до гърдите – Момчето ми с тебе е остало… Де е? Що му стори?

– А, онзи от младите юнаци, дето истории  древни разказваха, сякаш вчера са станали?

Тя се разсмя и звънките звуци накараха дори малкото магаре да потрепери. После се обърна и викна:

-Можеш да спреш вече… Вуйчо ти ще те поеме, момченце.

Тропот и тежко дишане се чуха иззад едно дърво. Гъчо бързо се спусна от каруцата.

На малка, скрита полянка, подскачаше русият Кою. При силно въображение движенията му можеха да се оприличат на танц, изпълняван от много пиян кукер.

– Вуйче! – изхриптя момчето и се срина в обятията на Гъчо. Той задърпа изтощеното му тяло към каруцата, Неда скочи и подхвана момъка под мишница.

– Всеотдаен е – наведе глава среброкосата красавица – Не спря ни за миг хорото… Не знам как ви е обладал онзи старец, да пропадне вдън земи змейски! – за миг гласът й се втвърди, и от очите й се посипа жупел. После погледът й отново се спря върху Неда и омекна.

– Ела, сестро – вдигна ръка тя, и от устата й отново се разля онзи меден звук. – Остави ги, дребните мъжлета да се спасяват както могат… Ще стигнем и ние.

Без да й обръща внимание, Неда помогна на стареца да качи момчето. Краката му още подритваха във въздуха, но очите му бяха затворени.

– Много си мила с тях, скъпа – в гласа на бялата дама повя лек хлад. – Чакам отдавна дружка като теб.

Неда се обърна. В погледа й се четеше объркване, но и неприязън.

– Хората са си хора, когато имат нужда от помощ. –

Среброкосата отметна глава назад и дълго се смя.

Присвила очи, Неда я гледаше.

– Знаеш ли коя съм?

– Според тях си самовила – вдигна рамене Неда. – Според теб си ми сестра.

– Люта си, люта – продължи да се смее бялото създание.

Внезапен вятър повя и момичето видя очите на дивата пред своите, главата й надвесена над нейната. Когато продума, дъхът обля косите на Неда.

– От век те чакам, сестро. Аз съм Яна. –

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: