46.

Високата жена протегна ръце и светлина огря пътеката. Тучна поляна се ширеше от едната страна на каруцата и Делко усети колко е уморен.

– Харесаха ми думите ти, момче, мъка и гордост събудиха в душата ми. Я го виж ти – още хлапак да се хване на русалийско хоро… Елате при мен. Искам и аз да ви разкажа една приказка.
Гласът й сякаш бе шеговит, но изпод медения му звук се долавяха метални нотки.

– Благодарим… – едва откърти от гърлото си малкия. Двете момчета се бяха изправили и зяпаха с отворена уста девойката с дългите воали. – Ама сме тръгнали по работа…

– Знам, дете – каза тя и направи властен жест с ръка – Кога свърши приказката ще ви пусна да си я вършите.

– Койче… – продума русолявото момче – Ще играме ли? Туй е…

Делко се изкашля, рошавият Кою изшътка.

– Да не закарам коня на вуйчо грях ще бъде… Стар е вече, едничък той му е останал, да го вози насам натам, кога може… – рече той докато се спускаше бавно от каруцата. После погали гривата на малкото конче и полека взе да го освобождава от оглавника.

– Ти се пишеш хитреца, така ли? –  строгият женски глас ги шибна през ушите, и ги накара да се изпънат като от майчина закана.

Чильо пое дъх и скочи от каруцата, а после се хвърли да бяга. Само след крачка нещо на земята се заплете в крака му и той се стовари върху й.

– Как хем знаете коя съм, хем глупост след глупост тъкмите?

Делко се изправи. Трепереше леко, но по-лошото бе, че не знаеше какво да направи.

– Че кой не би познал вила, като я види? – издума Кою, а ръцете му продължаваха да щракат катарами и въжета. –

– Блясък среднощен, очи като въглен – внезапно се отрони от устата на малкия – Ними има как от красотата й да се отървеш?

Усмивка се появи на лицето й и тя отпусна ръце.

– Признавам, че добре са ви възпитали… Хитреци сте, не ще и дума, но пък ласкатели. Елате тук, хайде! Седнете на тревата, малко компания да ми направите! Самотни са нощите ми без звънкия смях на приятелките, а пролетта е далеч! Тъкмо за старите времена съм се присетила… Знаете що са сторили русалиите, и воините, ала дивите и змейовете знаете ли как са се били? Какво са били за българите, за майките, дето чедата си са чакали? За жените, дето за мъжете, за бащите на децата си са треперили?

Момчетата я слушаха все по-омагьосани. Кою изведе коня и бавно го заобръща.

– Що вършиш още? – скара му се тя и вдигна ръце отново; корени вдигнаха пръсти и хищно се впиха в краката му. Той застина на място и без да спира да дърпа кончето към каруцата, запя.

Песента се понесе наоколо и в първия миг дивата отстъпи назад.

– Що? – изкриви лице тя и се хвърли към момчето – Никъде няма да ходи тоз кон!

– Няма – каза Кою – само ще го кача на каручката. – и с тези думи той дръпна юздите нагоре и животното вдигна предните си крака, стъпи на ръба и изцвили изненадано.

Делко отвори отново уста  и заговори:

– Много интересна звучи тази приказка, искам да я науча! – каза той, гласът му звучеше почти убедително, ако не трепереше. – Но моля, нека откараме коня на вуйчо му! После ще се върнем и ще слушаме медения ручей на гласа ти до зори, обещавам, о, вило!

Чильо се бе изправил и гледаше с ужас цялата картинка.

– Няма да умре вуйчо ти без коня нощем – отсече високата и отметна коси. Сребрист отблясък се изля върху тревата и желанието да стъпи в нея и да се излегне обзе Делко още по-силно.

– Болен е – рече Кою – много болен. Не знам кога ще му потрябва, може да го убия, ако без него го оставя. Прави каквото искаш, но трябва да ида. Чиляк, бутай отзаде!

Той помогна на кончето да се качи в каруцата и застана отпред на рътлите. Чильо се подпря неуверено и забута.

Лицето на жената се измени и гняв го покри.

– Ти ме мамиш в очите, момче! Спри ти казвам!

Каруцата помръдна с труд. Делко скочи отгоре и застана почти пред бялата, светеща гръд на дивното създание.

Което напусто се опитваше да спре момчетата.

– Чиляк! Пей! – запъхтяно викна Кою и започна да завива с каруцата и кончето, което втрещено стърчеше.

– Тебе ще взема – изграчи тя и посегна към малкия – Колкото и хитрини да знае батко ти, не мож ви спаси сите!

Тя хвана рамото му и се надвеси над него.

Краката на Делко изведнъж помръднаха. Той вдигна десния и го преметна, като отброи три пъти, а след това направи същото с левия. И изведнъж заигра хоро без дори да слуша фалшивото стреснато пеене на Чильо, без да пази видим ритъм или мелодия.

– Гадчета мръсни! – изписка дивата и махна с двете си ръце към каруцата. Див вятър се изви и кончето приклекна под напора. – Да спирате с кривините, щото ще ви спипам и скъпо ще ви излязат!

Кою дърпаше с всички сили, жилите на врата му се бяха опънали като юзди, Чильо побутваше каруцата и виеше нещо, което напомняше народна песен, а малкия започна леко да се отдалечава, докато играеше ситни стъпки от хорото.

Всичко се разви като в сън. В същия миг, докато дивата крачеше към Делко, голям дъбов корен се вдигна от земята, сграбчи русолявия и го събори; Кою продължаваше да дърпа каруцата, докато напразно крещеше „Пей, Чиляк, пей!“; малкият упорито танцуваше и се носеше с бързи стъпки към момчетата.

Бялата, стройна жена стигна до русото момче, което хлипаше от ужас, и  се наведе над него.

– Поне един ще взема, казах! –

Тя сграбчи Чильо за яката и го дръпна да се изправи.

– Ако щете бягайте… ако щете се връщайте… приятелчето ви ще стои да слуша!

Кою спря. После пусна рязко рътлите и излезе иззад каруцата.

– Вила си, могъща си, и ум трябва да имаш!

Думите му, позата на тялото му издаваха крайно отчаяние.

– Как да отнеса сам на вуйчо му коня? Нали ще хукне да търси него, и тогава що?

Сребърната дама се ухили.

– Хубаво. Нека той го отведе. Ти ще останеш тук!

Тя стрелна Делко с очи.

– Ако и тоз бесен танцьор обещае да се върне!

Делко спря. Краката му продължаваха да потрепват от танца.

– Ще се върна.

Чильо стоеше и сълзи раздираха лицето му.

– Хайде! – подкани го Делко и като хвана кончето за юздите го придърпа напред. То се противеше на ръба на каруцата, а после вдигна крака и скочи като повлече малкия след себе си.

Чильо се хвърли и увисна от другата страна на юздата. После се метна върху стреснатото животно и задърпа Делко зад себе си.

Малкият се намести и обгърна по-голямото момче през кръста. После метна поглед назад. Сърцето му бумтеше.

Кою стоеше, отпуснал ръце край тялото си, дивата го гледаше с хищна усмивка.

Той ги изпрати с поглед. Миг преди да се скрият зад дърветата извика:

– И нищо сладко не ми носете! Чухте ли, ей!

Изплашеното конче потегли бясно с двете момчета на гърба си.

Сребристият светлик се изгуби зад тях.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: