44.

Каруцата летеше все по-бързо, Делко се оглеждаше объркано, а двете момчета се бяха изправили отпред, и се препираха. Отвреме-навреме Кою дърпаше юздите, но животното, сякаш и то уплашено и объркано, само въртеше глава, за да се освободи и тичаше все по-лудо.

– Трябва да се върнем, Койчо, чуеш ли!

– Мани са с твойто връщане, кат ти каам че сме фанали долната, начи…

– Бе ти разклон виде ли нейде? Все направо си карахме!

– Направо тука у гората нема! Малко да кривнеш и вече си се увъртял.

Малкият седеше и усещаше как страхът бавно го обзема.

– Стига! – опита да викне той, но гърлото му бе свито, а и някак не смееше да надигне глас. – Стига сте се дърляли.

Двамата не го чуха. Вятърът духна ожесточено, рязко, на спиращи дъха пресекулки.

– Кат’ заобиколим рида, ще излезем на пустия път, оттам ще се качим – извика Кою и махна с ръка назад.

– Бе думам ти да се върнем и да намерим прекия…

Далеч напред блестеше светла точка. Отначало се губеше между дърветата, кривеше ту наляво ту надясно в листака, и постепенно изгря точно в средата на пътя, срещу муцуната на кончето, което тичаше към нея като пощуряло.

Делко я следеше хипнотизирано, сърцето му хлопаше в гърдите, устните му бяха пресъхнали.

Двамата отпред сякаш не забелязваха нищо, дори ядосано започнаха да се подбутват от капрата назад.

Сребристият светлик приближаваше.

Малкият се изправи и като се олюляваше, прескочи пейките и се приближи до момчетата.

Двамата се бяха хванали за ръце и крещяха в лицата си. Юздите се влачеха в краката им, а полудялото конче бе навело глава с извита настрани муцуна и чело вперено право напред. Напред към светещата точка, която приближаваше.

Малкият изгледа двамата бойци, и се втренчи изплашено в нея.

После облиза устни, и прегракнало изкрещя:

– Веднага да спирате!

След това се шмугна под пейката на която бяха стъпили и достигна юздата която бавно се изнизваше през ръба. Нави я докато се опъне и като кресна пак, без да гледа нагоре я дръпна с все сила назад и настрани:

– Дръжте се!

Спирането беше като от удар в стена – малкото конче изцвили и се повдигна на два крака, после отскочи още няколко метра напред, момчетата се метнаха през предния ръб все така хванати за ръце, а Делко заби глава в предната стена на каруцата.

Изправи се малко замаян и се огледа.

Беше тъмно. Отникъде нито капка светлик.

– Добре – промърмори той и заразтрива челото си.

Подаде се от ръба, за да види двамата, които висяха за рътлите и го гледаха гневно.

После се обърна и замря.

Висока девойка в светли бели одежди и хитра усмивчица, стоеше и го гледаше иззад каруцата.

Стоеше и сякаш грееше.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: