43.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделните раздели “Песента на Хадар” и „Песента на Хадар 2″ в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

***

Нямаше да плаче.

Сърцето й блъскаше в гърдите, вятърът изстудяваше влагата в очите й до мъгла. Изтри клепачи с ръка. Каруцата се движеше бързо, чаткането на копитата ритмично я отнасяше далеч от приятелите й.

Или по-скоро от недоволните мрънкала, в които се бяха превърнали.

Съзнанието й връщаше последните картини. Тя въздъхна на пресекулки.

Дядовците се бяха събрали навън под лампата до ъгъла на кръчмата. Ния, Алеко и Стан се бяха скупчили пред вратата.

Въздишката й се превърна в хлипане. Тя се изкашля нарочно и пое дълбоко въздух. Нямаше да плаче. Не си заслужаваше.

„Моля те, Неда, ела!“ я бе помолила Ния; гласът й звучеше уморено и обезверено, а на фона на пръскащият мъка и злъч Стан, се губеха като флотилия рибарски лодки пред смерч в океана.

„Всяко нещо, което направех, го приемаше като задължение; всичко, което аз кажех беше между другото. Жестоко ме дразнеше, когато след дни ми повтореше същото, казано от някой друг… …Осъзнах, че си спряла да ме смяташ за човек, спряла да ме уважаваш… за теб всъщност аз вече липсвах… Нямаше ме…“

Кога бе станало така?

„И точно когато реших да поговорим, да потърся начин, да върна пак онова, което… и ти реши явно, че щом се променям, значи сме дотук…“

И Алеко, който е най-вбесен, но се опитва да укроти духовете. Безуспешно. Докато Гъчо не излезе да заключи портата, дърлянията не спряха.

„Стани, тука не му е мястото! Недски, врътвай си задника и да си ходим! А ти стига си циврила.“

Това й беше в повече; едва тогава бе забелязала блестящата роса по бузите на Ния; едва тогава бе чула треперещия глас на Станимир, едва тогава раните от ожулване и издраскване по ръцете на Алеко се бяха появили в полезрението й.

Или дори не и тогава, ами чак малко по-късно, когато вече бяха на път. Когато гордостта като ранена пантера се сви на дъното на каруцата да ближе рани, и горчивината и ужаса от последните дни, или може би години, се върна и я стисна за гърлото.

Естествено, точно този номер го мразеше най-много. Баща й беше царят на сантименталните манипулации – все беше нещастният, изоставеният, измаменото камилче, грозното патенце… Да види сълзи в очите му, когато бе закъсняла на някой страхотен купон, и с огромна неохота си бе тръгнала въпреки всичко? Редовен номер. От който побесняваше, идеше й да крещи, да чупи, да избяга и никога да не се връща. Полудяваше от мъката му след безсмисленото му висене на срещи с майка й, на които тя винаги му връзваше тесли, а той седеше като изгубено момченце, което не пускат на концерт без родител. Любимото му беше да каже „Аз очаквах ти…“. Той все чакаше, и изчакваше и се нуждаеше от някой, който и да било, да го хване за ръка и…

Неда завъртя глава и отново вдища дълбоко. Гласове в главата й, един през друг я ядяха и бодяха.

Нямаше да се поддаде, нямаше да плаче.

Ния се опита дори да я прегърне, но тя вече бе станала на камък. Не ги искаше, дразнеха я всички, искаше да се махне.

„Блъснах я“, каза си тя наум и стисна зъби.

Алеко я бе изгледал яростно, сякаш наистина е чудовище, после прегърна приятелката й, и я помъкна нанякъде.

Искаше й се да крещи, но в този момент дребният, сбръчкан кръчмар я тупна по рамото.

„Идеш ли, моме?“

Гологлавият бе спрял каруцата; магарицата я поглеждаше и предъвкваше нежно.

Тя се бе навела, бе сграбчила раницата си и без да поглежда никой, се бе метнала отгоре.

Студът и спомените нахлуха чак сега, след като сякаш бяха минали дни откакто тръгнаха.

Нямаше да плаче.

– Ама много смешно го рече туй за двете магарици, начи – обади се Манол отпред; кръчмарят бе седнал до него, в сумрака един до друг изглеждаха като баща и син.

Тя не реагира.

– Ми стана интересно, и даже тогаз някак се сетих като рече за царкинята… Имаше една приказка за царкинята-магарица, ‘наиш ли я? – той се извърна чак, но не получи отговор, освен от острите карфици в очите й.

– У наше село се разказват много, мога да ти я кажа тая, ако щеш –

Гъчо го ръгна с лакът, тя го видя въпреки мрака.

Сякаш след часове мълчание неохотно промълви:

– Казвай. –

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: