Отново 42

Бавно като мед от тесен чучур…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделните раздели “Песента на Хадар” и „Песента на Хадар 2“ в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Малкият говореше тихо, момчетата бяха наострили уши и сякаш цялата гора бе затаила дъх, за да слуша.

– Стотникът, гледачът и ватафинът били най-важните хора в отрядите на българската войска. Стотниците често слушали направо предводителя на цялата армия. Отначало, най-отдавна, това бил кавхана, пък после сторили по гръцки обичай и ги водел военачалника на някой боляр… Ма за това не съм сигурен, де. То май никой не знае точно.

Това било в една голяма, много страшна битка, дето толкова дълго се водела, че никой не знаел как ще свърши. Врагът дето ни нападнал бил цяла армия от грамадни и снажни воини от далечни земи, въоръжени до зъби, увити целите в желязо и злато, – когато се свиели в бодлите си и нищо не можело да ги стигне – ни стрела, ни меч.

Нашият цар след дълги дни на битка бил намислил един хитър план как да излъже врага и да го замами към капан, дето да го победи веднъж завинаги и да спечели войната.

Та тая част от нашите войски, за която става дума, се била укрила в една гора. Те трябвало да се нахвърлят на враговете и после да побягнат, за да ги подлъжат в подготвения капан.
Да, ама точно в тая част стотникът и ватафинът – или велията, както му викали по това време, много се дърлели. Стотникът искал да се покажат и да пресекат цялото поле, което ги деляло от вражеските войски, велията обаче се опъвал да изчакат онези да се приближат, та да им е по-кратък пътя до отстъплението. Те все така правели – единия милеел повече за победата, другият – повече за хората.

Стотникът бил главният на отряда, затова накрая разпоредил каквото той смятал за добре.

Изсипали се стоте пешаци от горичката, заедно с тях и калушарите и ватафът със знамето, затичали се към врага и заразмахвали мечове. Чуждата армия видяла шепата българи и се разсмяла. Пълководците се разкикотили и се почудили дали да се занимават въобще с тези отчаяни самоубийци, или да изсипят един чумерен облак от стрели и да ги зарият до шията.

Но дружината приближила и по нищо не показвала, че е изплашена, ами даже скоро щяла да се вреже в редиците на обкованите от глава до пети чужденци…

…Зазвучал рог, хиляда гърла екнали като едно и пехотинците в златисти брони събрали своите високи почти човешки бой щитове и подали копията си между тях. Забралата тракнали като едно и срещу себе си войниците на царя видели плътна крепост от метал и знамена. Нямало да ги подгонят и примамят без битка, а в нея сигурна смърт щяло да има.

Водачът не му мислел много. Суров, здрав като бик мъжага, той вдигнал меча и заповядал пълен напред на разколебаните войници. Не слушал дори опасенията на велията, нито предложенията му.

И паднал първи под удара на няколко копия, докато успял само леко да разклати редиците на врага, и дори да събори на земята един от чуждите воини. Още няколко бойци нахлули в открехналата се цепнатина. Без колебание обаче враговете затворили редиците си зад тях, сякаш златните щитове ги погълнали.

Изгубили кураж, шепата воини се дръпнали и застинали на едно място, сякаш зачакали края си.

Тогава велията вдигнал знамето и като го развял запял една песен… многостара, сигурно по-стара и от него, ама в наши дни вече съвсем дърта.

Събрали се калушарите край него и вдигнали мечове. С върха на знамето той тръгнал напред и пробол като с грамаден кол редиците на врага.

Като видели това чудо, останалите наши бойци се събрали до русалиите… които не се казвали тогава така, ама и наш ватаф не можа да каже как са им викали, и се строили в три колони, като последните вървяли с гърба напред, та да бранят другарите си от удари иззад тях.

„Ако щете фащайте вяра“, кле се Дельо, докато го слушахме, „Но докато ватафът пеел, никой не можал да съсече ни знамето ни, ни някой от воините ни, нито да разтури здравата колона, дет’ като карфица се промушила до сърцето на пехотата на врага, ударила знаменосеца и отмъкнала дългото му копие с триъгълното парче плат дето онез го развявали уж за знаме.“

Малкият замлъкна.

Момчетата се събудиха като от сън.

– Ама какво станало? – запита русолявият който седеше до калушарчето.

– Ами нямало как – с пленено знаме онези трябвало да ги гонят. – вдигна рамене момчето. – Той ватафа после разказваше и как в последния миг преди да побягнат из полето, стотника ги настигнал ранен, успели заедно да избягат и велията го излекувал… ама ние вече не му хванахме вяра, че много чудесно беше станало.

– Много занимателно разказваш – обади се Кою отпред – направо не знам къде се намираме, така се отплеснах.

Чильо се огледа.

– Па требаше да сме стигнале вече – каза притеснено той – Поне до Горни поляни.

– Ма аз верно не знам – каза Кою и отпусна юздите. – Тука съм сякаш за пръв път.

Кончето спря и завъртя глава сякаш и то се чудеше какво става. После изпръхтя и замря.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: