33.

***

– Еми намерил ги Пачо… Взели, че потропали на неговата врата… Колата им закъсала някъде из баирите, как са вървели, как са се намерили…

Той вдигна рамене.

– Че кво, да ги остава да изгинат ли? Горчил кат’ дойде, той да им бере гайлето. Тия га дойдоха?

Манол хвърли поглед към младежите, които се бяха надвесили над приятелката си. Ния и новото момиче стояха прави – малката й говореше нещо, а високата новодошла се оглеждаше нервно скръстила ръце, сякаш таксито й закъсняваше.

– Бе преди малко… вълци ги гонили, калушари довели… Горчил ги бил качил. Ти знаеше ли?

– Па разбрах като ги засекохме с камиона на превала… Ма за ко му беше да ги стомосва тука. – той поклати глава.

– Мани, ти не знаеш другото… Твоя Койчо ей сегинка изхвърча навън да кара Маринчовия и калушарчето до горе… Да ги прибират онез, русалиите.

– Къде горе? – подскочи мургавият кръчмар на стола. – На рида?

– Баш – кимна сивобрадият – Там ги била сгащила оная… –

– Луди ли са! – извика кръчмарят ядосано и бързо се завтече към задната врата.

Всички забърбориха оживено – Алеко разпитваше Стан, дядовците цъкаха и се заяждаха, докато обсъждаха какво е най-добре да не се прави, само девойките мълчаха до масата, на която се бе сгушила Неда.

– Искате ли да я качим горе? – попита викинга. – Трябва да я сложим на нормално легло. Барманчето ми даде ключ, някъде нагоре по стълбите и после имало стая…

Стан кимна колебливо и погледна към момичетата. В очите му се мержелееше притеснение, мъка и огромна умора. Двамата с Алеко си бяха отгледали сочни мастилени сенки под очите и рошави храсти по темето, само дето този на викинга бе избуял и се спускаше чак до под врата. Жените имаха доста по-спретнат вид.

– Що ще радите, чадо? – запита изведнъж сивобрадият момчетата. Споровете утихнаха, всички се втренчиха в младежите.

– Трябва да й намерим помощ – каза Алеко малко дръпнато – Видяло се е, че тук няма да получим… Ще я сложим да полегне, пък ще търсим някакъв транспорт…

Дядовците замърмориха един през друг. Манол се приближи до Алеко.

– Тука не е добре да оставате, момко. Не си ни разбрал правилно, не че не ви щем.

Той въздъхна и махна с ръка.

– У наше село гости не са идвали от години… Сал някой търговец, и то най-често на Гъчо авер. Тука жените… – той се закашля – Опасно е за тех. Добре си го решил да тръгвате. Ама не се бавете, мож’ да стане много късно.

Алеко вдигна рамене.

– Няма ли някой с кола? – попита той с угаснал глас – Така ще е най-бързо.

– Охооо – махна с ръка старецът – Отдавна нема. Едно две млади момчета, ма те се спасиха към града… и отдавнаш беше. Некоя каруца ако склони…

Алеко се обърна към недоволно жужащите дядовци.

– Кой може да помогне с транспорт? Виждам, че не сме ви приятни, тъкмо ще се отървете по-бързо от нас…

Всички замълчаха.

–  Па мойта мож да впрегнем – обади се калпака нерешително – ама Чильо кат се върне, аз вече не моем…

– Бе не е добре да се замесваш – каза му укорително белокосият – Не знаеш ко мож да ти се върне…

Алеко кипна.

– Бе вие хора ли  сте бе? Семейства нямате ли жени, майки? Искаме да си тръгнем но и затова не искате да ни помогнете!

Настъпи вцепенено мълчание. Погледите отново потърсиха в празните чаши.

Гъчо влетя обратно през входа.

– Изпущил съм ги… Мама му мръсна и късмет, баща му ще ме убие!

Той изгледа скованите хора.

– Що бе? Ко сте се насмели? –

Алекомахна с ръка и се обърна.

– Стани, давай да я вдигнем и да се местим оттука… Някъде все ще има и нормални хора.

– Къде ще вървите? – зачуди се Гъчо и вдигна ръце – При мен има къде да останете, да видим какво й е на вашта, па после ще му мислим… Като се върнат ония непрокопсаници с кончето ми.

Викингът поклати глава опърничаво.

– Няма смисъл от вересии.

– Гъчо! – каза гологлавият и изгледа кръчмаря укорително. – Къ я мислиш тая?

Той се приближи и пред стисналите зъби мъже заговори тихо:

– Тука има  нещо… Три девойки наведнъж… Преди и една не можеше да префръкне… То пиле не можеше… Па и онуй калушарчето рече за тая…

Той съвсем понижи глас като подбелваше очи към масата с девойките.

– Бяла я нарече… Вълците ги били отървали зарад нея…

– Тръгваме си, бъдете спокойни! – почти извика Ал, на ръба на избухването. Той се обърна към Стан, направи крачка към масата, сформирана набързо като легло и спря внезапно.

– Не знам къде отиваме – каза Неда като търкаше очи – Обаче не мърдам оттук, докато не хапна нещо.

Тя изгледа поред мъжете, момчетата и двете девойки. Веждите й се присвиха при вида на приятелката на Стан. После се ухили.

– Умирам от глад. – заяви отново и като се приближи към масата на дядовците, които я гледаха като попарени, се тръсна на един стол.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: