32.

Днес съм машина просто… Още малко и всеки ден ще е така. :))))))

Ммм… Да си седя по цял ден пред компютъра и да си пиша книгите, песните, игрите и идеите… Нямам нищо против яката работа, ако ще е такава.

И – да, внимавам какво си пожелавам. Мнооого внимавам.

Хайде големи издатели, редактори, книговези – тук съм! И съм пълен с изненади…

 

***


Вцепенените мъже гледаха как здравият момък, едва подкрепян от малко момче и дребно момиче, носеше тялото на една девойка.

– Онемяхте ли? – извика отново викингът – Хора ли сте? Бутнете портата, глутница иде!

Те стигнаха до най-близката маса и сложиха тялото на Неда отгоре. Малкия се втурна и избута портата, след което се замъчи с дебелото дървено резе, което едва стигаше.

– Моми. Божке… – изхриптя белокосият и се прекръсти. – Ора ли са?

Неда дишаше тежко, под склопените й клепачи очните й ябълки се мърдаха бързо и хаотично, сякаш сънуваше кошмар.

Гологлавият дядо пристъпи към тях. В очите му имаше боязън, погледът му скачаше ту върху момичетата, ту върху едрият викинг.

– Какво стана, синко? Кои сте, що сте, откъде дофърчахте из’еднаж? Ше извиняваш, ма ни стреснахте здравата!

Другите мъже мълчаха и стояха край масата стиснали устни.

– Кои сме… Вие гости не посрещате ли? Бяхме на събора, и се качихме и дотук. Сега като се замисля да не се бяхме хващали. – поклати глава Ал.

Ния сложи ръка на рамото му. От този жест мъжете още повече настръхнаха.

Неда простена и се закашля. Малката и Алеко се надвесиха веднага над нея.

Малкото калушарче застана пред сивобрадия старец.

– Аз съм русалия, дядо… Качихме се с дружината да помогнем на дядо Горчил… Ама не сполучихме… – той говореше превъзбудено, очите му скачаха от лице на лице, както думите му от случка на случка.

– Нападнаха ни, дядо, страшно беше! Първо се бихме с яперицата, сгащихме я у бърлогата… Ма силна се оказа – хвърли ни в сън, стори ни страшна магия, дядо! После дойдоха бати Алекси и момичетата… Помогнаха ни, спасиха ни, ти викам, дядо! После стана каквато стана… Тръгнахме за помощ, оти бати Делко не ни даде да върим заедно… Натиснати са у бърлогата, църква ли е, хамбар ли е… не знам, дядо! А натука като вървяхме ни заобиколиха… – той преглътна тежко и пое дъх.

Мъжете го слушаха вцепенено. При споменаването на яперицата, чичото с калпака стисна стола на който седеше, а всички други сякаш пребледняха. Момчето погледна в очите гологлавия старец и продължи да нарежда като в сън:

– Вълци, дядо, и големи, таквиз не знаех че има… Спряха ни… изскачаха отвсякъде… обикаляха ни и ни гледаха… с ей такива зъби бяха, ти викам, дядо… – гласът му трепереше – И… и… тогаз бати Алеко вдигна тоягата и… – той се задави и се закашля. С една крачка старецът стъпи пред него и го хвана успокоително за рамото.

– Спокойно, дете! Кою, я налей малко вода бе! – каза той през рамо и потупа малкия по гърба. – Спокойно, виждам че си са напатил… Бати ти ли ви отърва?

Момчето поклати глава. Пое чашата от барманчето и пи дълго без да вдигне глава.

– Белата мома ни отърва – изстреля той задъхано, като се напи – Ако не беше тя нямаше… Бяха много дядо… Гората черна стана от тях… Имаше и малки…

– Е, тука попрекали малко – чу се гласът на дебелия мъж. Той стърчеше скръстил ръце и клатеше глава кисело – Посмали манго…

Белокосият дядо до него го изгледа косо, после изсумтя.

– Па да… – вдигна рамене шкембелията – Они не водат малките си с тех на лов… Чувал ли си? – обърна се той към калпака. Той вдигна рамене също и изгледа момчето.

– Де си бил бе. момче, да ни не лъжеш нещо? –

Гологлавият дядо се обърна ядно:

– Де бре, ти пък се обади бе, Марине! Калушар е малкия, виждам се. Що му е да лъже? –

– Епа некви врели-некипели ги дрънка… Белата мома… Бели па вече нема, слава богу от години…

– Червената ги изгони… – нервно се изхили белокосият. Никой не се засмя.

– Вълци на лов с дечинята си да одат… па де да знаеш. Мое да са ги водили на учение? – допълни пак Марин.

– Бе вие като не вярвате, що не се разходите навън? – отекна басовия глас на Ал. Всички изгледаха него и Ния, после смутено отвърнаха погледи от момичето.

– Ба, аз не че не вервам – промълви калпаклията – Аз ги чух сам… Че ги има, има ги, ма…

– Айде оня па почна… – махна с ръка белокосият дядка.

Гълчавата се оформи отново, докато гологлавият не извика:

– Ай стига! Докогаж ше се разправяте? Помощ искат ората… –

Всички замлъкнаха и забиха погледи я в земята, я в бара или масата.

– Моля ви дядковци – каза малкия – Каките имат нужда от помощ… Особено белата…

При тези думи сякаш ток премина през мъжете. Те се вцепениха и втренчено загледаха полегналото на масата момиче.

Слаб женски глас наруши скованата тишина.

– Не бяха излезли на лов –

Ния пристъпи напред и застана срещу стреснатите погледи на дядовците и двамата младежи.

– Не бяха на лов, иначе да ни бяха изяли. Нямаше да им е трудно. – тя махна сръка –  Не знам какъв ви е проблема, но всичко, което ви каза малкия е вярно. Ако някой може да помогне… – тя вдигна рамене пред опулените им мутри –  ако не, поне кажете къде може да отседнем тук… Имате ли лекар, или трябва да чакаме от другото село… и има ли кой да помогне на неговите хора? – тя кимна към момчето.

Сивобрадият пое дълбоко дъх.

– Никъде, дъще. – рече той хрипливо – Вие двенките… не мож’ да отседнете никъде тука.

***

Гълчавата ту се издигаше, ту спадаше.

Шишкото с шубата ту си тръгваше, ту се връщаше, за да убеди другите да си тръгнат с него. Белокосият и чичкото с калпака настояваха, че не те, а „женските” трябвало да си тръгват, и изобщо каква е тая работа – жена в кръчмата, след като дори майките им навремето не са смеели да стъпят, а видиш ли по-страшни устатници и вили от тях не е имало.

Проблясък на разум имаше само в сивобрадия старец, който не спореше дали девойките трябва да останат, но подканяше всички да се стегнат и да вземат да помогнат на калушарчето.

– И кво мислиш, да идем до оная пустош ей така? – клатеше глава калпака – Забрави. Дори да дума истината – ами кат са таквиз юнаци русалии, що не се хванат сами да дойдат? Начи тех ги е страх, а ние да ги спасяваме? Аре нема се главиме…

Само племенникът му и барманчето бяха като че ли на различно мнение.

– Може да изкараме една каруца – каза Кою и погледна крадешком към Ния, която стоеше до приятелката си. – Колко му е, ще впрегнем Гончо… колко души са викаш?

– Я не се излагай, като те види чичо ти ш’ти каже! – сопна се калпаклията и белокосият закима в съгласие.

– Седмина със мене – изрече сподавено малкия като оглеждаше физиономиите на мъжете на масата.

– Па добре, ще ви натъпча и ще ви завия с одеалото… Гончо като фукне, никой не мое да ни стигне! – той отново подбели очи към момичето на съседната маса.

– Стига бе! – тросна се калпака

– Ти стига, бе вуйо… – изведнъж наруши мълчанието племенникът, дето се бе присвил до него. – Па и аз ще ида с него… Ако имат нужда от помощ ората верно? То пък дай да се оключим и да треперим… Нали и ние сме ора, тряа си помагаме.

– Мискинино! – неуверено поде чичото – Ти къде се пъхаш?

– Ето –  аз, малкия и Чильо ще идем! – ободри се барманчето и като се огледа отново в другата маса, поде смело – Па нещо за пиене дали щете? – въпросът му изглеждаше като зададен към викинга, но погледът му все мереше чернокосата девойка.

Алеко поклати глава отрицателно.

– Няма ли наистина тук някъде където може да я сложим да легне, поне нея? – попита той момчето, видял внезапен пристъп на състрадание.

Кою се поколеба, после тръгна към бара. Мъжете подозрително го изгледаха, след това се съсредоточиха върху набиването на канчето на другия момък.

Едрото момче се свря зад бара и след малко подаде глава иззад струпаните бутилки. Издебна да улови погледа на калушарчето и му махна с ръка.

След няколко минути Алеко получи натъпкан в дланта ключ и инструкции на ухо.

– Какво правите? – загълча ги гологлавия старец – Койчо, недей шмекерува… Знаеш какво ще стане… И вуйча ти няма никак да се зарадва.

Кою вдигна рамене и каза на другия момък:

– Отивам да стъкмя каруцата. Манол ще наглежда тука да не барат – кимна той към сивобрадия дядо.

– Па ше ги сберем ли… Седем глави, па и ние? Мое да земем и нашата – почуди се Чильо и се почеса. Барманчето махна с ръка и изчезна от задната врата.

Чичкото с калпака зина, но не успя да каже нищо. Чу се силен тропот.

Някой се опита да отвори портата на кръчмата отвън. Насили няколко пъти и после спря.

– Кой думка? – наруши изведнъж мълчанието дебелият дядка.

– Виж да не е некой вълк… – каза белокосият и всички се изкикотиха нервно.

Отвън се чу ядосан мъжки глас:

– Отваряйте, бе!

– А! – зарадва се дебелакът – Вуйча ти си иде, Кою! Сега ще те нареди убавата!

Но нито Кою, нито другите две момчета можеха да го чуят.

Сивобрадият дръпна резето и отвори вратата.

Отвън с много ядосана физиономия стърчеше Гъчо, а зад него се криеха два силуета.

Алеко пое рязко въздух.

Бяха Стан и приятелката му.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: