27.

Хвърлям поглед към дърветата. Сребристите им върхове ми действат успокояващо.

– Знам само че не може да няма друг начин.

Продължаваме да се учим на това – или ти, или аз. Ако не победя, ще умра. Пълната тъпотия на съревноваването, дошла от първобитните ни прадеди и баби… КОгато сеналага да оцеляваш окей… Трябва да се бориш със зъби и нокти, ясно. Но за чий е нужно да го правим сега, когато хиляди пъти сме си доказвали че постигаме много повече когато действаме заедно, когато си помагаме? –

Велина вече не ме гледа, погледът й се е отнесъл някъде зад мен, към изгряващото слънце или другаде и лицето й е спокойно.

– Малко проповеднически прозвуча… Но ми омръзна навсякъде тая скапана борба за кокала… Хората не спират да се дебнат, да се държат като диви конкуренти. Взимаме си работните места едни на други – за жълти стотинки. Взимаме си бизнесите, гаджетата, идеите, обичта ни. Ядем хляба на децата си. Ядем се едни други, непрекъснато. И не спираме да мрънкаме и да се оплакваме колко зле се държат с нас…

– Трябва да вървим, како… – изведнъж казвамалката и мегледа втренчено и многозначително – Нещо се отплесна.

Хвърлям поглед назад. Да, тя стои там, права в средата на поляната и сянката й стига почти до нас. Виждам само силуета й изрязан от лъчите на изгряващото слънце, но и това ми стига за да знам, че се е смръщила в очакване.

– Няма пък – скачам изведнъж, и малката дори се сепва. – Няма да бъде тяхното. Хайде, ставай, Вели, ще вървим заедно. Не ме интересуват тъпите им обичаи, навици и садистични ритуали.

– Ама как… – изправя се тя неуверено – Какво ще сториш? Нали едната само…

– Тръгвай… Едната… едната ще занесе камъка, ще пристане, или ще се сгоди, ожени, балдиса, сдаде китка или друга там простотия каквато подобава… Другата какво й пречи да дойде с нея?

Взимам камъка си и го хвърлям настрани с все сила, той тупва на метър и малко от нас и се изтърколва някъде в дълбоките треви.

Велина ме гледа сякаш съм обезумяла внезапно. Хващам я под ръка и тръгваме напред.

Купът се издига като малка планина на метри от нас. Няколкото големи камъка в основата изглеждат дори подредени, някой луд колега би открил човешка намеса, и би извел сума принципи, доказателства и други

Малката го гледа със страхопочитание.

– Девташ… – мълвят устните й.

– Моля? – поглеждам я аз.

– Девташ… Русалските камъни. Вилски градеж. Наш Девташ…

Я, те колегите били дошли и чак и хипотези са съградили.

Унесеният й поглед се издига нагоре и очите й светят в очакване.

Тя измъква лакътя си от хватката ми и с уверени крачки стига до купчината. Там изрича още някакви думи, после се навежда и полага камъка в основата. Тържествено, сякаш започва нещо ново, сякаш вдига къща или храм.

Вятърът, как не го бях усетила? Духа срещу мен, скубе косите ми и лепи очите ми с листа. Плисък след плисък ме карат да примижавам, да крия лицето си с ръка, да се навеждам.

Нещо се случва.

Някакво чувство ме пронизва, сякаш съм изпуснала нещо много важно, сякаш съм объркала задачата в домашното си, а вече съм го предала.

Велина е коленичила, опряла ръце в каменната грамада. Тя се издига над нея като събуден великан, като гигантски трол, сепнат от следобедната си дрямка.

Крещя и хуквам към нея. Тичам на едно място във вятъра, краката ми се местят като в мед, не мога да мръдна и сантиметър.

Чувам песента й. Тя е отворила уста и с щастлива усмивка пее нещо.

(Начела е Домна града, за люти врази награда…)

Вятърът отнася думите й, свистенето пищи в ушите ми, не мога да преодолея ни косъм от метрите до момичето.

– Сестро!  – крещя отдън гърди, но побеснелия въздух отнася думите ми. – Махни се оттам!

Тя леко се изправя и ляга цялата, опряла снага о каменната твърд.

– Махай се! –

От напора се извивам настрани и падам на четири крака. Пълзя. Коси се завират в очите ми, пляскат бузите ми, скърцат в зъбите ми.

(Голема града да гради, моми и момци да загради.)

Светлината е огряла  горната част на грамадата, и от контраста долната половина е тъмна и страховита, като паст, която се затваря.

Боря се и се придвижвам, сантиметър след сантиметър.

Проближих ли се?

Сили нямам да викам, въздух нямам да дишам.

Малкото бяло телце се откроява още няколко мига върху тъмната каменна скулптура.

После виждам само сивата паст. Светлината пълзи надолу и бавно я затваря.

Мъча се още няколко мига и после рухвам на земята. Опитвам се да вдигна глава, да видя…

Песента секва. Вятърът се смирява.

Изправям се с мъка.

Слънцето се е издигнало над дърветата и огрява всяко горско кътче.

Купът блести пред мен, камък до камък, равна маса.

Няма никой.

Само там най-долу, точно срещу мен блести малко парче скала със сребристи жилки.

Новият принос в градежа.

Камъкът на Велина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: