24.

– Ще – обещавам с неохота и в очите му проблясва надежда, искра в пустотата на безмълвното обожание.

Той се отдалечава, накуцвайки, превръзката на крака му маха като бяла кърпа в мрака. Тъмнорозова мъгла кара върхарите да тъмнеят, ближе небето и вещае нов ден, в тази урочасана действителност.

Яна и аз седим край огъня, Велина стои права пред огромната купчина камънаци. Оттук не виждам лицето й, но позата й показва дълбоко отчаяние.

– Време е, сестри. – избучава гласът на яперицата – Време за приставане. Всяка камъка си да вземе и да го отнесе на рътлината.

– Коя… – трепна русото момиче и погледна към изтощената дива. – Коя ще пристане?

– Знаеш… – промълви Яна, Велина трепна отново. – Тази, що сърце й я влече към свободата… Що люби света тъй силно, че всички негови частици еднакво са й близки, и не може нещо да й е по-на сърце от друго… Що търси да намери тайната, що не се бои да се срази с противник и страх…

Ставам бавно, навеждам се и вдигам камъка с не особена неохота. Вече нищо не искам. Знам само, че краят е близо, и ако съм късметлийка просто ще си отида. Ще съм сама и свободна.

Русата вече ме е изпреварила и върви към зловещата купчина.

Крача след нея, докато светлината бавно се усилва зад гърба ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: