Моето 22.

Отварям очи.

И отново.

Няма да спра, докато не се събудя.

Мелодията става все по-буйна, все по-силна и тежка. Носи горест и радост, буди спомени и копнежи.

Кавалът се обажда, висок и игрив, и повежда краката ми към средата на поляната. Тази музика… точно тази мелодия ми е толкова позната. Случвало се е и преди – изведнъж чуваш някоя песен, по радиото или на някое парти, която ти се струва страшно позната, макар и никога да не си я чувал преди. Това е твоят рефрен, твоята болка или радост звучат в него, и, ако имаш късмет, дори и текста казва думи, които говорят мислите ти. Свива сърцето и носи аромат на нещо отдавна оставено в детството, като звуково дежа вю…

Босите ми вече крака докосват тревата и са готови да извикат от екстаз. Колко е хубаво да стъпваш свободно… Да се носиш в ритъма на танца, да се движиш яростно, да връхлетиш другите две изгори и да сграбчиш ръката на…

(Стига глупости… я се събуди, отвори очи.)

Танцувам. Въртим се в кръг и веем белите си воали. Лицето на Яна е спокойно и съсредоточено, Велина е леко поусмихната, попритворила очи. Аз съм смръщила чело, а вероятно и устните ми не са като на щастлив емотикон. Нещо трепери под лъжичката ми, искам да крещя, да ревна и да изтека тая мъка дето е свила сърцето ми. Песента върти все един ритъм вече, люлее бясно вълни от повторения, които ме влудяват.

(Събуди се, жена, какво ти става?)

Вглеждам се в очите на яперицата.

Дълбоко е. Мрак и тегло, и трупана с години мъка и ярост. Не може едно хоро просто да стопи тези хиляди тонове ненавист и яд, милион несправедливости, безкраен копнеж по вече невъзможни неща. Няма как и най-красивата мелодия да излекува сърце, пълно с отмъщение, с омраза и гняв.

Разбирам я като себе си. Разбирам я както разбирам майка си сега. Дори повече.

Много добре знам какво е да искаш да ги изтриеш от земята. Да им върнеш мъката, да ги видиш за миг как осъзнават какво ти е било, как страдат с твоето тегло…

Гледам я дълго, докато се носим като див вятър по поляната. Приемам я.

На лицето й постепенно разцъфва усмивка. И някак мъката й вече не е толкова костелива, омразата не е толкова непоколебима.

(Стига момиче! Отвори очи, огледай се! Чуй кой свири, къде е…)

Тогава го виждам.

Стои в сянката на противоположния край на оградата.

Гърбът ми изтръпва.

Може би това е баща й? Може би се е върнал, дошъл е при нея най-накрая.

Двете продължават да играят и не дават вид, че са го забелязали.

Сянката бавно пристъпва от храстите и излиза на бледата лунна светлина. Мелодията не спира ни за миг, краката ми танцуват все по-силно, тялото ми подскача задъхано и не може да се овладее. Изпитвам удоволствие. Мега яко ми е, както щеше да изтърси… Стан.

Хайде стига, какво толкова.

Кавалджията се приближава и постепенно различавам лицето му.

Петърчо, горкичкият.

Горящите му очи ме следят, бузите му се издуват на мундщука, а краката му бавно го носят напред.

(Спри. Съсредоточи се, излез от този сън…)

Тръгвам към него. Завъртам се към Яна.

Отново правя крачка наобратно, и почти се хвърлям на врата на Велина.

Не мога да спра.

(Съсредоточи се, не в ръцете му, не в кавала му, не в музиката. Мини зад нея. Спри да я чуваш.)

Краката ми танцуват сами. Винаги съм се дразнела на омагьосаните да танцуват в някой филм, я плъхове, я дечица или принцеси, изглежда адски неестествено и неубедително.

Сега не изглежда по-добре. А да го усещаш отвътре е подлудяващо.

От кръста надолу усещам гъдел, сякаш някой е нахлузил краката ми като ръкавица и ги движи. Това ме побърква. Ръцете ми са сравнително автономни но не винаги могада ги насоча накъдето трябва. Спомням си един рожден ден на Ния… Не можех да вървя, олюлявах се и не нацелвах посоката. „Въпросът е да избягваш земята” изтърси тогава малката, която беше в почти същото състояние. Кикотихме се много, но някак успяхме да стигнем до вкъщи.

Сега в краката ми има чужда воля. Играя, и ми харесва, искам още, гледам силните ръце на момъка и искам да ме сграбчи.

(Престани! Съсредоточи се, измъкни се от песента. Чуй зад нея… слушай)

Далече, далече се чува вой. Слушам. Мелодията е страшно силна и  хипнотизираща, не мога да отделя… сърцето си от нея.

И все пак някъде там, след последната извивка, преди да започне отначало има един тон който е по-блед. Прозрачен, несигурен. Запявам го и го въртя наобратно, забавям го и го пускам в канон, какъвто толкова пъти сме пели с Ния. Сега всеки тон закъснява и полазва следващия, а после се втвърдява и укрепва и гради своя кръг, своя мелодия в песента. Първата мелодия избледнява и леко отстъпва.

Отново чувам онзи вой. Някъде далеч в гората. Някъде където вали дъжд… дъжд върху морски вълни.

Вилата не може да спре да танцува. Но яперицата е получовек – полувила.

Отварям уста.

И виквам своята песен.

Воят ми отговаря.

Момъкът пуска кавала и музиката секва. С един скок е пред яперицата.

Коя е яперицата обаче?

Духвам към гърба му, той изврещява като яре и се обръща като се държи за кръста.

Воят е на поляната.

Яна е паднала на едно коляно и диша тежко, в ръката на Петърчо лъщи метал.

Той се надига с усилие и се опитва да се завърти. После очите му се разширяват и тялото му се вкаменява.

Хвърлям един поглед назад.

На поляната е стъпил огромен сив вълк.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: