На 21.

Постепенно разпознавам поляната.

Луната грее почти пълна, може би на ден-два от термина си, върховете на дърветата бляскат и въртят листа, сякаш се оглеждат над морето от мрачна зеленина. Пред нас е онази огромна купчина камъни, която човек аха да оприличи на къща. После виждаш безредието и сякаш нарочното размятане, за да няма една с друга свързана тухла. Всъщност изобщо няма тухли. Има всякакви видове камъни – обли, плоски, ръбести, триъгълни квадратни. Някои са като къщи. Някои като покриви.

Усещам, че се олюлявам, сякаш ми прилошава. Земята под мен се измества, гравитацията се извива и вече вися над огромният гредоред. Гробище или град. Грамада от грешки. Грапави гърбове.

Песента изгрява бавно и я усещам далеч след началото. Именно усещам, с настръхналите косми по врата си, с вибрирането в кръста и краката, с гъдела в корема.

Насилвам се да седна. Няма да ме накарат да им играя по свирката.

Пред мен – или под мен? – на триъгълник са положени трите камъка, които носим. Чудно самодивско сборище – надиграват се с тежести ли? Или се замерят с камъни, а после най-добрата хвърля другите на купа.

Какво ли е заровено под този куп всъщност?

Думите се появяват в главата ми. Обръщам се и виждам двете да играят мълчаливо. Велина особено усърдно, сякаш от това зависи животът й.

Кой пее всъщност? Оглеждам се, после се изправям и приближавам до тъмната грамада от камъни.

Песента ехти като че ли отвътре, но всичко е толкова нагъсто нахвърляно, че няма как човек да влезе, без да се сплеска.

Поглеждам назад. Песента звучи откъм дърветата.

Вдигам поглед към небето – и там звънти мелодия.

Постепенно схващам.

Всичко е в главата ми. Входът към реката. Хорото, пеенето, магията.

Може би и тези двете кифли са вътре.

Може би ако отворя очи, ако някак успея да се ущипя, ще се събудя.

Затварям клепки и отново ги отварям.

Чувам дъжда в гората, онзи познат звук на безкрайното разбиване на вълна в брега.

Думите се сипят по челото ми, по слепоочията, Бъркат в носа ми, щипят бузите ми.

Дърпат краката ми.

Отварям уста.

Движа се.

Пея.

 

„Коя пристъпи първа,

коя ухапе най-напред,

коя надмогне мъжко,

коя сгърчи и звяр напет,

коя захване песен,

коя начене вир води,

коя надмогне сърце…

 

нея земьо пристани,

нея ветре целуни,

нея извор подслони,

нея дива назови.’

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: