Падни за 20.

Всичко ми е като в сън.

Слънцето се забързва и гмурва надолу под облачната завивка, дърветата ни махат с корони, вятърът подема старата си горска песен и не спира да свири, само променя мелодията и темпото.

Седим три омърлушени вещици на скътана полянка и дъвчем последните сушени плодове от раницата на Яна. Вече съм по-чиста от заешка сълза.

Нощта напредва бързо, мракът спуска ушанката си над света и всички звуци стават приглушени, а слухът ми се изостря. Представям си как ушите ми се издължават като магарешки и се опитвам да ги мърдам, както правехме като деца. С учудване установявам че все още го мога. Наистина не се забравя това с колелото… Сигурно въпросът е как си се научил. И с кое. По навик си правя маркер за психологическата част, сякаш още пиша докторската си „бисер”тация… Интересно за развиване – „двигателно запаметяване на процес”.

Разсилната в главата ми прави основателна забележка и аз млъквам.

Никой друг освен нея не обелва и дума, и аз се отпускам на тревата, като се мъча да се увия с якето си отвсякъде. Малко е като да се завиеш със салфетка.

Минава известно време но вместо някой строго да ме привика усещам как ляга до мен отляво. Мога да разпозная малката по учестеното й дишане. Тя взема всичко много на сериозно. Какво друго да очаквам, все пак това е животът й. Ами ако беше дошла вкъщи и беше почнала да ми се хили на проблемите със… Внимателно заобикалям името му и останалите подводни камъни в главата си. Малко е „този, чието име не бива да се споменава”. Дори да се мисли. Неприятно е да правиш и психологически оценки, защото твърде добре знам какво значение има всъщност отричането.

От другата ми страна се присламчва още някой; това вече е или началото на лесбийско порно или епизод от намъкнах се на мама и тате в леглото. Както усещам скованите им тела, допрени леко до мен, подсмърчането и ръката на Велина, която се е вкопчила в лакътя ми, май ще е по-скоро второто.

Всичко притихва и скоро се отпускаме, мислите ми блуждаят и бленувам в онова състояние между съня и будността, до което само можеш да стигнеш при адска психическа умора. Ния ми говори, отново ме хока, дори насън не спира с конското. Как да се прибирам сама, нарежда с невероятно книжовен, топъл и свиден, говор, бих ли могла да си позволя да не се боя. Би, би, мърморя, нали си имаш дебелия, какво стана, да не се скарахте? Ал се появява, гушнал Петърчо под мишница, настъпва ме по крака и ухилен ми обяснява, че с удоволствие биха пребили бившият ми, ако им позволя да ми вдигнат полата; каква пола, хокам ги, тъпи момчетии, не нося никаква пола, почти винаги съм с дънки; да бе, хилят се те и аз неволю поглеждам надолу, облечена съм в бялата рокля на Яна; това е рокля, сцепени тикви такива, не падам по гръб дори на сън аз, а те вдигат рамене – нали пак се вдига – и наистина се цепят от кикотене; после някой им дръпва каишките и те тръгват като поклащат рога; мярва се усмивка на силно сбръчкано старческо лице; по-добре при теб, казвам си аз, иначе Велина ще им изпие мозъка; тя разбира се се появява, с къса пола, без чорапогащник и сутиен, но с гол корем и деколте до пъпа, а до нея стои и я гледа зяпнал в разлюлените й цомби разбира се той…

Подскочих и седнах на поляната.

Мижава светлина се промъква между дърветата, сиви мъглици се разхождат наоколо, студът ближе кожата с подлютен език.

Яна премества крака си от моя, върху който го бе вдигнала удобно. Протяга се и се прозява силно.

Велина не помръдва, дори когато измъквам лакътя си от хватката й. Надвесвам се притеснено – да се чудиш как изобщо спят спокойно при тая конкуренция – диша на пресекулки, явно сънува и тя.

Оглеждам се, светлината се е преместила, сякаш луната се лута зад дърветата.

Яна се изправя до мен.

– Тръгваме ли?

Тя клати глава, или поне мърда, доколкото се вижда на оскъдния светлик.

– Стигнахме – грачи и кашля със задгробен глас

– Исках да спя до изгрев… Как можах да се събудя сега… Кой знае кое време е. – мърморя и се протягам.

– Аз. Ти. – ехидната й усмивка й не може да се сбърка и в тъмата. – Това вече е твоето време, Неда. Винаги ще си будна по него…

Чувам гората, шуми като река. Чувам вятъра, приижда като прилив. Чувам звуци, думи, копнежи, мънички като всичко живо наоколо. Звънят като песен.

Знам наистина.

Злъд е.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: