Деветнайсет едва…

​Двете стоят на колене една срещу друга и се стискат с все сили за гърлата.  Тази гледка ​вече ми идва в повече. Хуквам към тях и ги блъскам с все сила на земята.
Велина се окопитва първа,  и пъргава като котка се хвърля пак върху Яна, преди да успея да я спра. Кракът на яперицата я посреща някъде в корема и я отхвърля настрани. Дори на мен ми иде да вия от болка.
Тази битка е доста по-сериозна, в сравнение с нея нашата отпреди малко беше котешко счепкване. Какво, да й се не види, се опитва да направи малката?
Тя остава да лежи свита на кравай и стене.
– Странно, че не я уби по-рано… – изричам бавно. Ядът от евтиния им номер бавно се надига в гърлото ми.
– Аз нея не знам… но тя мен щеше… – изрича дивата и с пъшкане бавно се изправя. Вглеждам се в лицето й. Изглежда адски остаряло, сякаш част от грима за пред Пачо все още си стои.
Какво става с нея? Преди щеше да се разправи веднага и доста грозно с малката. Не че сега е красиво, но не би и позволила дори да я доближи, само ли да я докосне.
Докато обмислям възможните варианти, русото се изправя с премрежен поглед и хуква с животинско ръмжене към яперицата.
– Върни ми я, проклетнице! – пищи тя и се хвърля с главата напред. Яна завърта таза си с ловкото движение на тореадор. Малката залита, стига почти до мен и сграбчва крака ми за да запази равновесие.
– Свикнала си всичко да получаваш даром, а? – присмехулно я гледа Яна.
– Ти ми каза, че мога да я получа, измамнице! –
– Ако спечелиш – ще ти я върна. Загубиш ли – и любимата ти Домна не може да ти помогне. – безразлично изрича яперицата и почиства ръкавите си.
– Ти… ти гад прокълната, мръсна изедница… Излъга ме! – крещи малката – Аз ще те съсипя… ще те заровя в гроб пълен с котки… ще те кълна на ложето ти… ще те преследвам, никога няма да се отървеш от мен… змей ще ти пратя…Дивата гледа дрехите си и се подсмихва. Отново изглежда голяма, и прекрасна в силата си.
– Къде ще го намериш този змей… Сичко мъжко е изтляло, знаеш сама.
– С песни ще го довлека, ако трябва змии ще му вържа и трапеза ще принеса… Не змей – Хадар сам ще призова над името ти и над тебе, Яно! Огън ще те дави, вода ще те гори…
– Не думай за неща, дето не разбираш… – прекъсва я грубо дивата – Напразно не ги буни, не ги викай – на теб по-зло може да сторят.

Малката дива се разпенва все повече и повече, вкопчена като котка за крака ми. Продължава да реди и злослови като ранена отритната любовница.
Осъзнавам, че те някак воюват за мен. Всяка търси подкрепата ми, всяка иска нещо от мен.
Въпросът е какво?

Навеждам се и рязко сграбчвам Велина за раменете. Може да се приеме и за прегръдка.
– Спри се – прошепвам й аз и леко я повдигам от земята.
Тя се изправя и ме гледа.
– Моля те, остави аз да съм… – казва тихо, но гласът на Яна я пресича:
– Хайде. Остана ви последното… Или първото, може да се каже.
Тя стои и ме гледа в упор.
– Кое беше, помниш ли?
Мълча.  „Хорото“ изрича Велина само с устни.
– Скоро ще е мрачило, а пътя до там е много. Стягайте се и да вървим.
Малката ме гледа.
– Остави ме аз… – шепне отново – Нали и без туй не искаш нищо?
Мълча. Тя стои известно време очаквателно, после погледът й угасва.
Обръщаме се и без да продумаме, тръгваме след Яна.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: