Осемнадесет

Възползвам се от разсейването й и я събарям отново на земята.
– Пусни ме – съска тя под мен, докато извивам ръцете й и я притискам с тяло. Раздрала съм ризата й по-някое време и бялата й шия се подава изпод яката й. Преглъща учестено. Осеяна е от червени точки, като отпечатъци, като леки изгаряния… Там, дето съм я улучила. Отдолу наднича розово потниче. Кифла, а се млати. Много амбициозни това младите напоследък.
– Гадна, мръсна вещица! – изсъсква отново Велина и се опитва да ме изрита между краката.
– Без тия мръсни номера за мъже. – хриптя надвесена над нея – Не съм аз тая дет’ коли горски животни, за да се друса с други кифли в полунощ по полянките.
Тя се опитва още веднъж да ме отхвърли, после изведнъж рязко се отпуска. Продължавам да я държа здраво – с жена да се биеш не си е работа, с мъж е къде по-лесно.
Оглеждам се наоколо. Поне от тази сплескана поза не мога да видя нашия рогат приятел.
Чувам хлипане под себе си.
– Станете. – Яна стърчи над нас висока като кула. Велина плаче, извърнала омърляното си лице настрани.
Изправям се все още леко нащрек.
– Зарадва ли те цирка в твоя чест? – язвително бодвам Яна и изтупвам коленете си. – Спечелих ли достатъчно точки за вилската купа?
Тя гледа някъде из гората. Очите й са уморени и безразлични.
– Нищо не печелите. – сухо казва – Вий сте на крачка от зянките. Изпуснахте елен с толкоз сила, дето цяло хоро можеше да изкласи.
– Не ние – изхлипа русата ми колежка през сълзи – Тя го изгони! Даже нарочно го пусна…
– Нямаше да те оставя да се гавриш с животно… още повече с такова… което не знаех дори, че се среща още…
– Аз нямаше да го ям, тъпа вещице! – извика тя докато оправяше косите си – Защо изобщо си тук, като не искаш нищо и нищо не разбираш?
– Щеше да го използваш за някоя друга гадна игричка. Казах ти вече – не съм аз вещицата… Ти плетеш мрежи… самовилски или други. Аз искам просто да се махна.
При тези думи просто се обърнах и тръгнах. Да ме спират, да ме омагьосваш или убият ако щат. Не мога да ги издържам повече.
– Вещица си… с магии го омая Петърчо, мигар не те видях?
Охо. Ето как се казвал проблема. Петърчо, миличкият.
Не спирам, само се подсмихвам безрадостно.
Зад мен се чува шум и писък, пъшкане и стонове.
Никой не ме спира обаче.
Продължавам и навлизам в по-гъста част на гората. Шумовете от борба зад мен заглъхват.
Има какво да делят пустите диви. Само на мен явно не ми пука.
Яна явно е заета в схватката, за да не е хукнала още след мен. Някак се е отпуснала ли… силите й са намалели ли… За да позволява толкова много на русата си ученичка, пък и на мен.
Нещо не е така.
Забавям крачка, докато усърдно се опитвам да използвам набитата си чутура за мислене, и в този момент чувам далечен писък.
По-неприятното е, че той вика името ми.
Мамка й.
Обръщам се и се втурвам назад.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: