12.

Ръбът на езерото срязва като съвършен бръснач брега, досами който сме стъпили.

Уж лекият и незначителен тази сутрин камък, сега вече опъва ръцете ми, а виждам че и Велинчето се е прегънало. Друго си е някоя магийка, нали… Започвам да виждам смисъл в това приставане, ако като вила ти е по-лесно.

– Сторете куп тука – посочи Яна и седна като провисна краката си от високия бряг. Ходилата й се потопиха в неподвижните води и тя издиша рязко.

Стоварих камъка си върху този на яперицата и се надвесих от ръба да пипна кристалното стъкло. Водата е почти ледена. Седнах и прегърнах коленете си. Известно време мълчим. Велина ми хвърля поглед през няколко минути, но това вече някак не ме дразни. Много ми е далечна и плоска. Виждам как очите й припламват докато опипват раницата на Яна, езикът й леко навлажнява устни и после зениците й отскачат към яперицата и после към мен. По-често към мен. Балансът се променя. Какво ли си е въобразило бедното?

– Сега е ред на слушането – изведнъж наруши тишината на стаената вода яперицата. Косите й са спуснати и обгръщат коленете й. Белеят, като памук, като кост. Увила се е в белия си шал, и отново изглежда неземна и безкрайно красива, като богиня слязла от облаците. Ако се вгледам повече под кожата й мога да различа малки сини венички… сякаш е прозрачна и прозира.

– Две неща трябват – да не мърдаш и да не шумиш.

Тя ни погледна сурово, после отметна коса и продължи да гледа някъде дълбоко в езерото.

– Знаете ли защо Неначнато му викат? Никой не трябва да го е докосвал – ни мъж, ни звяр, ни пукел… Като се изкъпеш в тез води, по-чиста от сълза ставаш, по-силна от вълк, и усещаш надалеч…

Ноздрите й се разшириха и тя вдиша и издиша дълбоко.

– И къде ги намирате тези секретни места… и от муха некацани.

Велина се усмихна – изненадващо е – после наруши обета си да мълчи от сутринта и вметна:

– Не трябва да е докоснато след последната пълна луна. Не вовеки веков.

Яна ми хвърли нов смразяващ поглед и после продължи:

– Сега като спра да приказвам – ни гък, ни мък! Искам да слушате… трябва даго чуете преди да дойде. Да го усетите преди да наближи.

„Да чуем кое?” отваря се автоматично устата ми, но жестът на дивата е категоричен.

Тя махна с ръка сякаш сече с брадва и трите се втренчихме в езерото.

Вятърът свисти в клоните, листата звънтят като много тънки и високи камбанки. Водите ни гледат неподвижно.

Тишината набъбва и ни залива като бавна, плътна и невидима мъгла. Пълни ушите ми с глухота, а главата ми със сърбеж. Определено няма да издържа тая мълчанка.

Поемам дълбоко дъх.

И го виждам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: