9.

Зверилника продължава…

 

***

Той е застанал в средата на малката кухничка и държи металния чайник, а през дупката отгоре е заврял кривия корен. После замахва с него, сякаш повдига брадва от земята.

През чучура пръсва леко разпиляна струя, която полива нара, одеялата, възглавницата и част от земята, където допреди миг лежи Яна.

Велина пищи, от дрехите по земята се вдига пара, а някъде отдалеч се чуват подвиквания и подсвирквания, сякаш куп юнаци играят пияно хоро. Магарето продължава да минава парадно бавно пред прозореца, докато дъвче съсредоточено няколко жълти стръка.

– Отваряй! – крещи Яна в ухото ми, въобще нямам представа кога е минала зад мен.

Велина посяга към дръжката на вратата, и изпищява когато китката й отхвръква нагоре, ритната от яперицата.

– Не пипай! – врещи тя, изпулила страховито очи.

Момъкът се обръща, в очите му се борят страх и ненавист. Пристъпвам към него.

– Май не си сам, а Петърчо? – продумвам аз и слагам ръка на рамото му. Мъглата напуска зениците му и той се изпулва.

– Мале… – издумват устните му и очните му ябълки издайнически се врътват към другата стая. После се връщат и заковават в моите.

Не знам какво ми направи дивата. Но мога да усетя всичко в него. Страхът от Яна, страхът за „малето” в другата стая. Ненавист. Стара ненавист към яперицата, стара рана в сърцето с прогорени ръбове от времето. Мъгла. Нерешителност. Безсилие, овързано от белезниците на същия този страх. Има и силата да се изправи срещу ясен враг.

И едно малко предателче, издълбало дупка в душата му, свило се е удобно вътре и го кара да си трае. Да внимава. Да се навежда и да говори само когато е сигурен. А нима има нещо сигурно…

Малко като насекомо, вредно и пагубно за него.

Мога да му помогна.

Нали?

Писъци, тропане, музика, страх и зеници.

Пипам и го усещам.

Пулс.

Мога да…

натискам.

И потъвам в очи, на които е забранявано хиляди пъти да плачат…

 

…- Отваряй, вило! –

Гласовете и външния свят се връщат ядосани от игнорирането.

Осъзнавам, че Яна крещи на мен. Събрала съм погледите на всички в стаята.

Отделям дясната си ръка от гърдите на момъка.

Отвън бие тъпан, вътре къщата се тресе. Сякаш множество хора блъскат и тропат с крака и тресат земята.

Дръж се земьо, а?

Погледът ми се разфокусира, чувам дъждът който бие оттатък видимото, плющи по земята и после усещам прилива.

Сграбчвам Яна, Велина се хвърля към мен и ме улавя за блузата.

Колко е бяла, мисля си. Как успях да я запазя, каквато съм си мърла…

Момъкът отстъпва назад с разширени зеници. Последното, което виждам преди да потънем в течението са устните му.

Първо казват „Не”.

После „Да”.

Както всички хора в живота ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: