4.

***

Излиза изпод навеса. На главата му – чорлав тъмен храст. Очите му – присвити и замъглени. Мощни ръце изпълват дългите ръкави на блузата, сякаш ще я скъсат. Покрай панталоните – спуснати стари тиранти, както би ги оставил сам мъж. Мъж, който няма за какво да се облича и гласи. Дори и за студа.

Той хвърли купчината дърва, поколеба се за миг, после се наведе и бързо ги подреди на купчина. Гърбът му изпъна въжена плетеница изпод блузата. Отупа големите си длани и се пъхна отново под навеса.

Чуха се удари от брадва.

Мърдам очите си и срещам насмешливия поглед на Велина. Видяла бе какво гледам. Отминавам безмълвно искриците и повдигането на вежди. Има още да поработи, докато ме стигне.

Яна седи, подпряла гръб на оградата. Диша тежко, сякаш наистина е изморена.

– Готови ли сте? – хрипти гласът й и с поглед обхожда лицата ни.

– Да – прошепва русата ми колежка. Аз вдигам рамене.

Тогава полегналата като забулена баба на земята дива започва да пищи.

Воят пронизва ушите ми и ме разтърсва, като от невръстно дете, като от прасе на заколение. В първия миг ми идва да се свия и да запуша уши, но видът на момъка, който изскача изпод навеса, ме кара да спра на място. С периферното си зрение съзирам как Велина потреперва и прави неистово усилие да се овладее.

Боже, какво точно правим?

Той притичва почти до портата и спира, и едва тогава си дава сметка какво вижда. Очите му се разширяват, а гърдите му, които се стремя да не гледам, пулсират в такт с една вена на лявото му слепоочие. Явно сме го стреснали. Не, че не го умеем.

– Що… – едвам продумва, а ръцете му стоят с разтворени като щипки пръсти. Едри длани.

– Моля ви, помогнете –  простенва плачлив глас до мен. – Мама е зле, водехме я на доктор, но едно куче тук я захапа… –  Велина влиза в роля, макар и леко нескопосно. Четворка по актьорско, само заради импровизацията.

Очите му шарят неуверено между нас и околните къщи, и накрая спират в моите.

Издържа секунда, после се втурва към портата.

Яна вие, макар и по-тихо.

– Влазайте… – разтваря той широко вратичката и се втурва да помогне на яперицата. Тя се изправя бавно и се подпира.

– Да ви дигна… – предлага леко некопосно той, но Велина се намесва.

– Не, не, боли я, нека да се облегне на двама ни.

Пресичаме двора, после се пъхваме един след друг в малкото преддверие. Момъкът се суети за миг после бута вратата.

– Малко разбишкано, ше прощавате – мърмори той и свенливо хвърля поглед пак към мен.

Толкова за колежката.

„Малкото” е една стая, или може би кухня, чийто под почти не се вижда от дрехи, чували, и дървени касетки. В отсрещния ъгъл една голяма дамаджана е полегнала до нещо като нисък нар, който едва се отличава от пода. До вратата, под дървеното прозорче има маса, с изненадващо бяла покривка и празно бяло бирено, или може би нектарено, шише, в което е забоден нещо като клон. Или корен.

В другия ъгъл има раздрънкани стълби, които водят към горният етаж.

Двамата без почти никаква помощ от мен занасят Яна до леглото и като разчистват набързо излишните неща върху му я полагат да седне.

– Да й дадем нещо? – пита глуповато момъка –

– Малко вода – кима малката дива и го гледа продължително в очите. Мило. Той излиза от стаята, и тя обръща поглед към мен. Сега е мой ред да й се подхилвам.

Младежът влита бързо обратно и като поглежда бързо към мен, изрича:

– Да викнем Колето? То не знам вий при кой сте ‘ръгнали, ама той е конски, мож’ да й сложи нещо…

– Не – изхриптява Яна. – Не сме при него.

Бабешкият й глас е толкова автентичен, че в един момент ме кара да се замисля. На колко години всъщност би могла да е… Нищо от разказите й не ме води към някакъв период, но тя може би това цели…

Велина вече се е включила и разказва една завъртяна и плодородна история. За да е по-истинско, и по-вдъхващо доверие трябва да се включвам. Трябва да споря с нея. Или поне да слушам, за да си координираме версиите.

Вместо това разсеяно бродя с поглед из къщата и с ум някъде из миналото.

Напомня ми на някой този младеж. Не мога да си спомня на кой.

– Ти нещо да щеш? – изведнъж ме сепва гласът му с близостта си. Маслиновите му очи премигват няколко пъти, докато отворя уста да отвърна.

– Не… благодаря – казвам и похлупвам лице в шепите си. Не мога да го гледам искрено. Не знам какво ще му сторим, но ме е страх, че няма да е никак добро.

Усещам ръката му на рамото си.

– Няма страшно, че се опраи макята – казва той с наивно-утешителен тон. – Сега ще я заведем при Гъчо, щом него търсите. Само да земе въздух… Мене що са ме апали… Па и вълк даже ме е драл.

Името се забива в съзнанието ми. Вдигам глава и виждам, че е оголил кръста си отстрани и ми показва огромен двадесетсантиметров белег, извит като ятаган от ребрата почти до пъпа му. Мускулите му се напрягат от извиването, и малката кифла притичва да погледне. Това бившите вили май наистина са като невиждали мъж.

– Как се казваш? – питам го неловко, чудя се как да го запитам за онзи Гъчо… –

– Петърчо – сумти той и пуска блузата – Пачо ми викат… Да ви почерпа със сладки?

– Много са хубави – просъсква баба-яперица – Кой ги завъртя?

Той мълчи после я поглежда.

– От смесения са… Той отваря от дъж на ветър.

Нещо звънна в главата ми. Сладките бяха домашни. Или ги бе правила жената на магазинера или… Погледнах бързо към дивите. Яна не трепна, Велина вероятно дори и не бе забелязала.

Имаше нещо в този момък, което не бях видяла от по-рано. Беше прям и наивен, но някак се оглеждаше много. В началото ми се стори, че е заради стреса от случката, а и от притеснението, което бе изпитал от срещата си с три жени накуп – отдавна невидено чудо за това село, ако слушаме Яна. Не и според мен…

– Ко сте се настанили добре, аз да ода до Гъчови, па да го доведа? – угрижено рече момъкът. Вената на слепоочието му пулсираше.

– Може… – Велина колебливо погледна към яперицата.

Пачо се засуети над някакви дрехи по земята. През минута поглеждаше към мене или към Яна.

– Искаш ли да дойда с теб? – попита малката и се приближи до него.

– А, нема страшно… – каза той неуверено – Вий нъл сте тука…

Той се обърна и неловко отвори вратата.

– Ай, начи – махна с ръка и излезе.

Секунда по-късно русата дива махна с ръка след него и направи жест, сякаш дърпа връв от бравата.

Вратата се отвори и младежът влезе обратно. Трепереше, но май не от студ.

– Ще дойде ли? – каза му Велина с най-медения си гласец.

Мъжът кимна бавно. Очите му бяха мътни и разфокусирани.

– Добре, че си е бил вкъщи. Ще дойде веднага, ти е казал, нали?

Той пак кимна разсеяно.

Погледът ми падна върху ръцете му.

Те постоянно свиваха и разпускаха пръсти.

Велина бе направила първия ход.

Нямаше връщане назад.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: