***
Три камъка в пръстта.
Три бели сенки над тях сплели ръце.
Три думи потретени.
Повръща ми се от цялата шибана фолклорност. Използвам всяка възможност, за да й скапя настроението.
– Еднаж ме виж, дваж ме гали, триж ме ‘земи… – мърмори тя с ръце над главата си като притеснена прима-балерина.
– Четриж ме ръгни – изтърсвам и изохквам от ущипването на Велина. Новата кандидат-яперица. Сменя ги като амбициозен политик партия.
Яна дори не трепва.
– Дигнете камъка си – заповядва леко троснато. По гласа й мога да позная, че е леко засегната. Хубаво.
Вдигам камъка – объл, дълъг около педя и широк половин.
– Добър размер – сумтя и го слагам под мишницата си. Велина държи нейния тържествено, сякаш ще му се принася в жертва.
– Хайде – подканя ни Яна. Държи своя камък като дръжка на тежък меч. Погледът й премита лицето ми, стойката и тежкото парче в ръката ми. Безизразно.
Обръща се и тръгва.
Излизаме от двора, този път в обратна посока на планината. Вървим по равното плато, сивата мъгла се стеле между краката ни. Оловно утро тежи на клепачите ми, сякаш скапаното й силно време, злъд ли беше, никога няма да ни напусне….
Велина е пред мен, припка като пале.
Виждам къщите едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.
