Краят на вечността

Настана последният ден от предизвикателството, което благодарение на Вяра и на всички вас, приятели мои, успях да избутам като цигане – препълнена каруца с жица /жица, брат ми!/.
Поне последният заявен ден. Като виден математик, разбира се, съм преброил дните малко шам-търгаш – истинската бройка до днес трябваше да е 97. Но станалото-станало.

Много неща не свърших, доста пъти кръшках с по едно изречение, стих или поговорка от повествованието. Но независимо от умората, болестите, бъговете, двадесетте дини под мишница и други мърморковски неволи, не спрях. Успях да продължа. Много съм доволен от себе си.

Продължавам и сега.
Какво научих?
Научих, че мога да пиша от всяко положение; че Бредбъри и другите велики автори са прави; и че само аз мога да се спра да пиша.

Какво точно значат тези неща?

Всяко положение буквално значи, че през тези дни писах на бюро, на маса, на скут, на компютър, на телефон-талавизол, на таблет, на тефтер, на лист, с пръсти, с химикалка, с глас, и с електронна писалка; писах вкъщи, писах на работа, писах на гости и на концерт, писах в студио, писах легнал, седнал, прав. Писах насън, или поне никой не би могъл да нарече тези състояния будни.
Разбрах, че всички онези мрънкане – ох, ама стола ми не е удобен, ох, ама не мога на тетрадка, ох, ама аз пиша на фонетика – са само за песен на Мариус Куркински.
Мога да правя такива неща. Мога да правя всякакви неща. Не ми звънкайте веднага с налудничави предложения, защото има опасност да ги приема.
Как беше онова от „Приказка без край“?
В медальона подарък на Бастиян пишеше „Прави каквото си искаш“. Това всъщност се оказа най-трудното нещо. Защото означаваше „да откриеш своето най-голямо и съкровено желание и да го направиш“. И няма не мога…

Бредбъри, Стивън Кинг, Хемингуей и Хесе, и още кой ли не винаги дават простия съвет – за да пишете, трябва да го правите всеки ден. Ден след ден. Дори да ви се плаче или повръща. Диамантът на стила, словото и идеята ще блеснат след шлифоване. След откриване на себе си, през намерения и очаквания, до думи и сцени, до които стигаме, без да сме изричали. Остави ръцете ти да говорят на хартията, казва Бредбъри. Оказа се прав. Има моменти, когато не знам с какво да продължа. Просто сядам, започвам и то… потича. Не мога да го обясня. Ако не сте го изпитвали, трябва да го опитате.

И накрая… относно постоянството. Помня думите на една баба, преди години, по мой адрес „Никой не ти е виновен, момче! Сам се палиш, сам се гасиш! “
Вярно е. Не само за мен, предполагам.
Целият проблем с писането ми стана ясен. Аз исках да съм винаги запленен, когато сядам да напиша нещо. Да съм развълнуван, да треперя от напрежение. Да ми е интересно като пред дългоочакван филм или книга.
Ами да, но има дни, в които предвкусването не работи. Изморен си, ядосан си, не ти е същото…
За да плуваш, трябва обаче да скочиш във водата. Едва тогава идва и кефът. За да свириш, трябва да удряш акордите. Няма как да се зарадваш на пътуването, ако не си потеглил. Другото са само очаквания и блянове. Ако искаш да се случва, го случи. Радостта идва с движението. Мотива – с мотива. 😉

Затова отвреме-навреме пишех стихове тези дни. Може и скоропоговорки. Може и каквото ти се ще. Само да те запали и качи на пътя. И както казва Патрик Нес – трябва да можеш да наречеш себе си писател. Как иначе да обясниш на близките си, защо е по важно да си пред компютъра, вместо да местиш онази секция…
Вече съм сигурен, след толкова години на съмнения, неувереност и отчаяние, независимо какво ми казва светът (а той поне нещо лошо да казваше…).
Аз съм писател.

Стига толкова изводи.
Намерих себе си в това предизвикателство. Знам какво е следващото.
Сещате ли се? Ами да завърша книгата, разбира се.
Да започнеш, да продължиш и да завършиш.
Време е за трета част. Защото нямам търпение да започна да завършвам следващата книга. Онази – „Преди да забравя“ – за пътуващите музиканти. И другата за облачните пирати… и онази за теорията на любовта, която бе писана от едно отчаяно момче. И другата…
Стига съм издавал тайни.

Искам да благодаря на всички вас, Приятели. Няма да споменавам имена – щом четеш това – е за теб.

Обявявам следващото предизвикателство.

Ще пиша всеки ден, докато не довърша книгата. Давам си 99 дни този път. Ако не стигнат, ще го мисля. Ако я завърша преди изтичането им – ще продължа със следващата.

Весела, сбъдната и всемогъща Нова Година, Приятели!

Моро

♡ ♡ ♡

Две момичешки въздишки, две момчешки бойни стойки. Два свити юмрука в джобовете на малкия калушар, две сплетени ръце около тоягата на викинга. Два чифта черни женски очи, впити едни в други.
Два горящи въглена сред тъмносивата мъгла пред тайфата.
– Трябваше… – мълви Ния, устните й треперят, погледът й шари сред мрака.
Още чифтове очи изгряват в тъмното, втренчват се в скупчените хора и застиват.
– Късно е – изръмжава Алеко и хваща по-здраво тоягата си.- Опрете гърбове! Хванете пръчките и не се пускайте! Виковете помагат, особено докато скачат…
– Стига – задавено казва Неда – Мислиш че дълго ще издържим?
– Изгревът е след малко… Викаме ли ще ни чуят!
– Изгрев е след време… но сега е злъд, бате Алекси…
– Але… – гласът на Ния е почти стон. –
Той пуска с една ръка дървото, и хваща пръстите й. Стиска здраво.
После от гърдите му се откъсва вик и тоягата халосва с всички сили тялото на животното, което скача срещу него.

***

Advertisements

8 Responses to Краят на вечността

  1. Кал каза:

    Друже:

    Отгръщам новата година с едно гузно признание: аз не успях да те следя ден подир ден, завой подир завой.

    Причини бол – като поне половината са другите завои на другите истории, дето ги следя покрай книгите за случване в ЧоБи. Открил съм, че ако опитам да се нося по повече от четири сюжета едновременно, почват да изхвърчат и съществени парчета…

    Ама! Не съм дошъл тъдява да омрънквам новата. 😀 Дошъл съм да ти кажа – даже бих ползвал „обещая“, ако виждах смисъл в тая дума – че чакам цялото. В оня му вид, който ти го чувстваш цял. (Не съвършеното – Бога ми, не. Но… завършеното.)

    А междувременно какви щури завои предстоят…

    Препускам!

    (Но съм с тебе. И с тебе. 🙂 )

    Like

    • Moro каза:

      Благодаря, Кале.
      И аз чакам цялото 🙂 но именно заради онова – съвършеното, понякога имам чувството че е непосилно. Претенция съм ужасна… Но каквото – такова.
      Ще се засечем по завоите. 😉
      🙂

      Like

  2. Кал каза:

    Тук да се е губил един коментарец? 🙂

    Like

  3. Вяра каза:

    Господи, колко е прекрасно да прочета това! И това : ))))

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: