Си

Ти още бродиш в снежните виелици,
И в детските изгубени игри,
Там някъде дълбоко в себе си,
Аз още вярвам те…
че Си.

Ти още литваш с бравата натисната,
И невидян се смееш вечно скрит,
Оставил своите топли дарове.
Във себе си детето знае те,
Без да те види –
Си.

Ти още плаваш в небесата, там,
Понесъл онзи стар чувал,
Във който, даже да не вярваш сам,
Носиш тези малки късчета,
От зимна вяра във света заспал,
Недоразбрал,
Че зарад теб е оцелял.
Нали?

Ти още жив си след усмивките,
На отказалите се от теб бащи,
Все още всяваш смут в сърцата им,
Зад бронебойния сарказъм – щит,
Зад бръчките неверие край устните,
На майките, тревожни по призвание,
Когато ни разубеждават
че не
Си.

Защото зад оградите и маските,
На уж порасналите, възрастни деца,
Тупти несигурност до срам.
Нали съм уж голям?
Зад нескопосана шега
/Не е за деца/
Потулена онази празнота,
От липсата ти, зее във снега.
Иска да си.
Да Е.

Защото знаем всичките,
Щом снежна песен завали:

Пораснал да не вярва – смешно е.
Но страшно е,
не вярва ли
дете.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: