87

Нещо прошумоля зад тях. Двамата се завъртяха рязко по посока на звука.
Неда вдигна ръце:
– Само за момент… Няма да ви развалям мъжката сбирка –
Шегата й звучеше някак малко пресилена. Дядото скокна и застана прав пред проснатите русалии, сякаш да ги скрие.
– Ей моме нагло… – задавено изрече той.
– Само за малко… Нося нещо… Мисля, че ще помогне. Але! – Тя привика с ръка дългокосия момък.
Алеко пристъпи към нея.
– Ела- натърти тя и протегна ръка.
– Недялке… – процеди едрото момче и се приближи до нея.
Тя бутна в ръката му това, което държеше.
– Дай им да пият. – продума тя тихо – от бабата е…
– Какво… –
– Не знам… – прекъсна го тя – Тя каза, че е противоотрова. Ако момчето е право…
– Ама ти вече си се вързала на тези измишльотини! Кой знае кой ги е ступал…
– Алексей! Не съм се вързала на нищо.
Тя доближи лицето си до неговото.
– Не се шегувай с това… Ти видя ли някой да е бит? Момчето поне изглежда здраво отвън…
– Денко!- изхриптя един глас зад гърба на Алеко. – Ето кой го нема… Що му сторихте… при вас ли е, пусто да опустее, изпуснахме момчето, горкото…
– Вън е, при Ния. Спокойно добре е.
Той ни каза за… – Ал се прокашля – За това дето е станало…
– Той казал… той се е освестил? – старецът се прекръсти – Говори, и е добре?
Двамата натрапници кимнаха едновременно.
– Голема сила има у туй момче ше знаиш… – продума дядото като дишаше тежко.
Алеко постоя няколко секунди, после сграбчи манерката и решително тръгна към проснатите тела.
Бяха зловеща картинка, нахвърляни така че ръцете им се опираха, сякаш и в безсъзнание играеха хоро.
– Дека рипна? – застана пъргавия дядка пред младежа.
Ал вдигна манерката.
– Ще им дам малко лекарство. Нали черна вила-мотовила ги е отровила… увила…
– Не викай излишно и не се пунгяви с туй що не разбираш… Нищо няма да им даваш.
– Това е отвара… мойте девойки са я пили… Бабата долу в Калено им я е дала.
– Помогна ни… Калуна каза…
– Шшшт! – сложи пръст на устата си дядо Горчил. – Калуна ли рече?
Той примига няколко пъти.
– И язе съм у пусто лозе и нигде да не тръгна ми е…
– Помогна, деде –
Тънкият, почти детски гласец, стресна дядото. Неда и Ал се извърнаха.
На прохода бе застанал най-малкият от юнаците. Зад него се виждаше тревожното лице на Ния.
– Денко! Ела момчето ми! – разбута ги дядото и сграбчи хлапето в жилестите си ръце.
– Навън нещо става – каза Ния. – Изви се адски вятър и не знам как ще се придвижим… Чак клоните на дърветата се тресат…
– Един се откина върху покрива – добави момчето.
– Да се връща ли веке пущината… – пребледня старецът…
– До злъд има още. – рече малкия. – Но кат е разбрала от слугинчетата… – той погледна косо момичетата и после рече – Помогнаха ми, деде. Нека да освестим и другите… Вуйчо де е?
Старецът се обърна.
Алеко освети пода.
Малкият изхълца и се втурна към ватафина, който лежеше по-средата на помещението.
Алеко се приближи и приклекна.
Манерката сякаш сама намери устните на брадясалия, посивял мъжага. Беше потискащо да гледаш такъв здравеняк да лежи безпомощно. Малкият повдигна главата му и калпакът се изхлузи назад.
Тънки струйки потекоха по устните, брадата и шията на ватафа.
– Не можем ли да го събудим някак… Ако го плесна леко? – попита Ал и усети смръщените погледи на малкия и дядото.
– Какво? Ти само с молитви ли пробва? – сопна се викингът – Трябва да опитаме всичко.
Почакаха известно време в мълчание. Нищо не се случи.
– Дай му пак! – подкани го Денко, гласът му трепереше.
Алеко поля още веднъж устните на мъжа.
– Така най-много да го удавим… – измърмори той.
Трясък от покрива накара всички да настръхнат.
– Дърветата… кат играехме беше корента… сега са клонаците… – каза малкия. Всички бяха впили очи към тавана. Някъде високо нещо скърцаше.
Алеко сведе глава, после докато всички се бяха вторачили нагоре той плесна леко по-бузата едрия мъжага.
– Ей, не пипай вуйча… – извика малкия.
– А според мен това е начина… Виж че помръдна… как ще го освестим иначе?
И той вдигна ръка, за да лепне нова, по-мощна плесница по бузата му.
Изведнъж нещо го сграбчи за ръката.
Той изненадано погледна надолу.
– Еднаж стига, момко – изхъхри глас под него и ватафинът се впусна в тежка кашлица. – Еднаж е за лек… – добави той на пресекулки докато бухаше. – втори… е за кютек…
Подадоха му ръце и го поставиха да седне.
– Нещо да разквася гърло дайте…
Алеко му подаде манерката с билковата настойка.
Жилавият ватаф изпи малко, изграчи и изплю течността на пода.
– Какво е туй, бе? На вещер ли ви замязах та чайове да ми варите… Де са ми дисагите?
Дядото поклати глава.
– Сичко е попиляно… не мож разберем кое къде е. Като стигнем при Гъчо, тогаз.
– Неговото го не ща… Връзване е праил, намирисвам го… Я помогнете да се дигна, да си найда дисагите…
Алеко бръкна във вътрешния джоб на якето си.
– Това ако помогне… – каза той и подаде едно малко патронче на мъжа.
Ватафът отвинти, отпи и облещи очи.
– Брех ма лютеницо! – после добави още два дълги гълтока и се усмихна. – Добра е момче. .. и мъртвак ше дигне.
И като се изправи на крак, той пъргаво заприкляка с патрончето до натръшканите калушари.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: