Вечер 81

Алеко повдигна треперещото момче от земята.
– Какво стана? Къде са другите? –
Младежът се опита да стане, но краката му не го държаха. Той приседна и като насичаше думите и потракваше със зъби, изрече:
– Бати, лошо ми е, бати…
– Чакай…
Викингът измъкна манерката, за която толкова го бяха подкачали и като отвинти капачката я поднесе към устните на малкия. Кожата му, поне там където докосна с ръката си, беше студена и твърда.
– Благодарско, бати… – закашля се момчето и го хвана за ръката.
– Кажи какво стана? Къде са другите? Делко, Кальо…
– Ти ми кажи, бати… Ти беше Алекси нали? Ние играхме… и после влязохме да изгоним усойницата…
Той потрепери и се огледа сякаш чакаше някой да изскочи от тъмното.
– И какво? Какво направихте?
– Нещо… някой ме удари, бати Алекси… първо през краката, като с коприва… ух как жареше… после болестта ме ламна и аз батисах… – той махна с ръка и се закашля отново – погълна ме, ма нивгаж не е било толкоз силно…
Алеко огледа помещението. Беше нещо като малко коридорче, макар на светлината от челника да не се виждаше много ясно.
– Всичко наред ли е, Ал? – долетя колеблив глас отвън.
Алеко прехапа устни нервно.
– Казах им да не бучат… – изръмжа той и освети входа. Любопитно момичешко лице се мярно под лъча и после изчезна.
– Не си видял какво стана с другите? – попита Ал малкия, който бе прегърнал коленете си и зъзнеше.
Момчето поклати глава.
– Благодаря, бати… – изтрака той със зъби.
– За какво, няма нищо – изправи се викингът и засмъква якето си.
– За че ме събуди… не ме остави да умра, бати… – черните му маслинови зеници лъщяха под лъча.
– Не е чак такъв студ, че да умреш – зави го Алеко с якето си.
– Не е от студ, бате Алекси… не студа ме тресе… От съня умираш, бати… ако не се събудиш… Затуй ватафинът е последен, щот най-опитен…ако някой падне другите го будат… ако паднат сички – ватаф ги буди…
– Значи той трябва да е на крак? – запита едрият момък и освети коридора, който се губеше навътре в сумрака след края на лъча.
Момчето изхълца. Алеко усети как две ръце сграбчват краката му.
– Не ме оставяй, моля ти се, бати! –
Гласът му премодулира в пищене. Беше като рев на изоставено малко дете – подлудява от мъка и къса сърцето.
Алеко се наведе и освети момчето.
– Спокойно момче, тука съм.
Той се опита да помръдне, но малкия бе приковал краката му като с верига.
Викингът приклекна.
– Добре… Хайде да излезем навън…
И той сграбчи момчето през кръста и краката и го повдигна. Беше леко като перце и продължаваше да трепери.
– Бати Алекси… – прошепна то.
Ал го изгледа.
– Нали сме будни? Тя няма да дойде докато сме будни нали? –
Ал се поколеба, после кимна неуверено.
– Ела, сега ще ти покажа две страшни самовили, дето никаква друга няма да смее да ги приближи…
Той усети че младежът се изпъна в ръцете му и бързо добави:
– Пък и са ми приятелки, та няма да ни изядат… много.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: