Да грокнеш парите

Знаете – парите, разменната монета, еквивалента на всичките материални, а напоследък и доста от духовните неща в света ни, линийката за измерване на качеството, на състоянието ни… и в същото време онези безценни късчета, които биха купили и душите ни, ако и за миг забравим да си припомняме какво се крие зад стойността им. Зад номинала и символа.

Животът, разбира се.

(Така е – в този пост ще става дума за пари. По много. За моето разбиране за тях. Но няма да изпадам във финансово-психологическа терминология, споко 😉 ).

Така. Мхм. Та по темата –

Аз грокнах парите.

Или поне така усещам, и това ще се потвърди от опита ми с тях по-нататък.

Трудни за разбиране са. Поне за мен винаги са били загадка – на теория ясно, но на практика…

Преди два дни, докато си говорех с няколко човека едновременно, се случи нещо, което ме накара да ги схвана. Май.

От доста време се опитвам да разбера защо, мамка му, не ми стигат. Защо толкова усърдно се трудя и блъскам и не успявам да постигна това парично количество, което ми е необходимо, за да живея.  Знам – явно не съм алчен 😉 (или може би пък съм, ако погледнем от друга страна?), знам че и много хора ще кажат – всички сме така… Знам и приказката за отворените очи на мъртвеца, които никаква сума злато не можела да повдигне, сложени на везната (щото искал и още, и още…). Но все си казвам, че не искам много, а достатъчно – нали е добре да ти стигат за живеене и спокойствие, или както казва отново Хайнлайн – „Парите ти трябват, за да не мислиш за тях“. Трябват ти за семейството, за пътуване, за приключения. Малко книги и музика. Инструменти. Тук-там някоя кръчма или концерт.

Вяра ме размисли преди време, и си поисках помощ. Хубавият въпрос, който трябваше да си задам беше – какво точно, аджеба мисля аз за парите… какво е отношението ми към тях.

„- Ими к’о – вдигах раменете дълго – То си е таквозинката… Парите са си… пари, ъм?”

„Гадно нещо”, отговорих си изведнъж. Неприятно ми е да мисля за пари. Смятам ги за символ на алчността, на тъпотата – мръсни са ми. Не ги обичам. Не ги харесвам, мисля просто че са необходимо зло, не са част от нашия, истинския свят. Харесвам всичко в живота – планините, музиката, книгите, децата, морето, плажовете, приятелите, бирите… Но пътят до всичко това да е в някакви скапани билети, които имат адски труден дрескод за придобиване, ми се струва извратено.

Най-неприятно ми е било да искам пари (за даването – ясно ;)). Не просто да взимам – когато просто ми ги дават, както заплатата в края на месеца, някак си е все тая. Трябват в крайна сметка. Но да си ги поискам, дори когато съм ги заслужил тройно, изпитвам големи затруднения. Малко съм залупен, нали? Говорен дефект или друго, но се сбъгясвам.

Зададох си въпроса защо така мисля за тях. Защо предпочитам приятелските услуги – аз ще ти помогна, ти – на мен, вместо да взимам пари. Защо дори сега, в началото на развиването на самостоятелна работа/бизнес/занимание, продължавам да мисля как да помогна на човека/клиента, „пък той някой път като може”…

ОК, ако ти е най-големия приятел, така направи. Аз имам доста и при все това, ще се радвам да им помогна. Но ако е просто познат? Който търси помощ или услуга, за която да си плати? Ами и на него бих. Лумпен, би казала баба ми.

Къде са мамка му тези курсове по психология на моралното ценообразуване?

Стигнах до момента, в който вече имам клиенти, близки познати. И реших че след въпросите ще си давам малко отговори. Смених позициите и се поставих в ролята на човека отсреща. Аз бих ли си платил тази сума (ниска за бранша, но висока на фона на отношенията ни и битието в България)?

На приятел? Който го работи това?

Ами разбира се. Да му взема от хляба ли?

Но точният отговор беше:

„Бих я дал без колебание, ако я имах.“

Ето този ключов отговор ми даде такъв начален шут на осъзнаването и грокването на нещата, че направо излетях в облаците, както си седях в един офис на клиенти. Вероятно съм гледал като прецицал Кермит, но тогава не мислех за това. Мислех само за…

Ами защо хората предлагат пари, когато се опитват да се отблагодарят и нямат друга идея? Парите са това, което те все пак са постигнали, това, което отделят от хляба на децата си, за да го дадат от благодарност или дълг.  (Вяре, мерси, варе не са отишли мислите ти 🙂 )

„Бих дал, ако имах” значи, че можеш да си позволиш да не дадеш пари за нещо. Позволяваш си да нямаш или то не е важно? Значи яхта няма да купувам засега, но мляко – ще трябва.

Ето какво стана в това уравнение –  нямам ги, за да ги дам, а когато ми ги дават, не ги взимам?

И отговорите се заредиха. Все интересни.

Нямам ги, защото не ги искам.

Не ги искам, защото не ги харесвам.

Не ги харесвам, защото ги намирам омърсяващи душата. Заместващи истинския живот. Че кой обича парите – само материално-забитите типове, сребролюбците. Тези, които… (тук можете само да запълните многоточието.)

Само че… какво казах по-нагоре? Че парите са част от нас. Те са усилията ни, идеите ни, времето ни, които сме откъснали от сърцето си. За добро или за зло. Те са начина, по който са изкарани.

И какво още? Казахме, че са символ. Светещият знак за качеството (друг е въпросът колко справедлива е оценката, но това е субективно и опира отново до критерии).

Тогава разбрах.

Парите всъщност са абсолютното отражение на отношението ни към тях.

Те са и огледало на отношението ни към другите хора. И… към себе си естествено.

Огледалото. Не истинското отношение! Видеото, не истинския образ. Восъчният модел, не истинската личност.

Малко огледалце. Необходимо, за да не ходим заедно с целия свят до хлебарницата за кифла.

Честно ви казвам, изпитах угризения в този момент.

Схванах че – парите са невинни.

Колко удобно съм скрил цялото си отношение към мръсното и пошлото в човешките ни отношения зад парите!

Вярно, те могат да скрият доста неща. Анонимни са (и не миришат, нали), затова могат да бъдат доста хлъзгави. Но като всяко човешко изобретение, те имат две остриета. Стават за зло. Стават и за добро.

Въпросът е – ти за какво ще ги използваш?

Това е ключът към сдобиването с пари.

Отношението.

Аз обичам приятелите си. Обичам си семейството. Обичам да свиря, да пиша, да ям сладолед, да ходя на море и на Machine Head и Floyd, да карам кола, и картинг, и да плувам и да ритам футбол…

Затова всъщност обичам парите, които мога да сътворя, за да постигна тези неща, да помогна за други и да накарам и други хора да се чувстват добре.

Така че, всъщност обичам това, което постигат.

Добре, ето казах го – обичам парите. Като път към страхотните неща, като средство към живота, постиженията, и помощта към другите хора.

Някога след години, близко или далеч в бъдещето, вероятно ще бъдат изместени. Променени или изоставени. Вероятно ще са малко остарели и сигурно много смешни в сравнение с новото средство за разбиране на ценностите между хората.

Но за да стигнем дотам, трябва да ги приемем такива каквито са. Част от нас.

Признах си каквото ми тежеше и някак съм на чисто със себе си.

Мога да пусна парите в живота си. Да се грижа за тях, да ги ценя, както правя с другите неща.

Просто никога не трябва да забравям, че те не са неприятностите, мръсотията или злото в света. Те са това, което влагаме в тях.

Те са огледалото.

Въпросът е какво ще се огледа в тях.

Реклама