Ето го и набора…

🙂

Ами малко разбъркано става знам, но сега се надявам да започнат да се подреждат нещата… Дано не ми се струва само така.

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Долу, подобно на излята метална фигурка, дребна светла чертичка в околния мрак, дядото продължаваше да стърчи и да гледа след тях.

Алеко сви рамене.

– И на мен ми е криво за човека, ама няма какво да направим. Освен ако не искаш да се спуснете с него? – той плю ядосано встрани и измърмори – Откъде се взеха тия с техните тъпи правила…

 Тримата следваха сребърните облаци на дъха си нагоре. Скоро извивките на пътя станаха по-стръмни, а дърветата взеха да оредяват. Наближаваха завоя, на който бе станала катастрофата.

Алеко забави ход и се заоглежда.

– Чудно, имам чувството, че беше по-надолу… все едно сме го подминали.

Момичетата оглеждаха тъмната гора, но непрогледните предели криеха ревниво нощните си тайни.

– Какви ги надроби Виден? – попита Неда

– А… не е виновно момчето… Всичко беше пълна тъпотия. Казвам ви, тези старци са луди за връзване.

– Ами какво не беше в ред?

– Той караше добре, изобщо не става дума, че нещо не му е било в ред… Не беше дръпнат и припрян като някои хора… Кальо имам предвид, не ме гледай кръвнишки. Много бързо се придвижихме, и беше яко настроение… докато Горчил и онзи тежкар, шефа на кратунковците… Делко, не почнаха да си говорят.

Тогава нещо му стана. Май ги слушаше повечко. То и аз де, без да искам. 

Дядката зачекна русалията за ритуала. После го попита как ще го направят без болен… 

А той каза…

Алеко изведнъж млъкна. Ния го бе стиснала силно за ръкава.

– Какво… – понечи да запита той, но тя сложи ръка на устата му.

Неда я гледаше недоумяващо.

После изведнъж звукът, който бе стреснал малката долетя отново.

Виене.

Сякаш виеше вълк… или куче, не бяха сигурни. Беше отнякъде далеч и все пак тръпки побиха малкото момиче. Неда стисна устни, викингът – юмруци.

– Вълци ли са? – попита Ния и инстинктивно се притисна до Ал.

– Балига… – изрече той и сви рамене. – Мацки… сигурни ли сте че продължаваме?

Неда изхъмка утвърдително, Ния просто продължи да стиска ръката на викинга.

– Нищо като оръжие нямам освен швейцарския ми нож, но с него бих могъл да плаша само пиле…

– Аз нося моя – Неда бръкна отстрани в раницата си, така както беше на гърба й и  заровчи. След малко измъкна един продълговат предмет. Алеко освети ръцете й – стискаше кания с затъкнат в нея добър ловджийски нож.

– Уха – хвана го момчето и го заоглежда с интерес.

– Стига, хора, вие сериозно ли? Ще се изправим срещу… глутница с нож? Нощем?

– Това е за всеки случай… Ти пък – да измяука нещо и веднага пълниш гащите… Малко по-нагоре е селото, там вълк няма да влезе.

Ния го изгледа изпитателно. Той затъкна ножа на Неда в колана си и с не особено убеден тон каза:

– Всеки момент ще минем покрай камиона. Малко по-внимателно, че може да са оставили пазач, или да висят още там…

Високото момиче се обърна и тръгна напред.

Без да пуска ръката на Ния, викингът потегли след нея.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: