70

Пътят се вие нагоре под стъпките им и с всяка крачка става все по-светъл, дали от праха който блести на бялата светлина, дали от очите им които се нагаждат към нощта… Наоколо е тихо, като в похлупака на коледен сняг, който току-що се е кротнал. Дърветата са неподвижни, ни полъх на вятър, ни стон от живинка не пресича тишината.

Отваря уста да каже нещо, не може да се върви само в подтискащо мълчание. Въздиша и я затваря. Всичко, което й хрумва, е също не по-малко подтискащо.

Някъде напред нещо проблясва, парче метал, бутилка? Тя се вглежда и изведнъж усеща някаква промяна до себе си.

Двамата й спътници вървят все по-бавно, и постепенно изостават, забили глави в земята. Какво са се замотали? Опитва се да им каже да се забързат, но преди да отвори уста, нещо отпред блясва ярко в очите й, като изпратено с огледало слънчево зайче.

„Лунно зайче“, мисли тя и присвива очи. Вече не може да гледа светлинката на земята. Тя бавно и неумолимо приближава, сякаш пълзи по земята, и едва сега девойката схваща че приятелите й може би не искат да ходят дотам… Може би се чудят? Но защо не говорят?

„Лунните зайчета не говорят“.

Тя обръща поглед, после поглежда земята, която е осеяна с хиляди блестящи капиляри, като сребърни жилки, прорязали тънката кожа на почвата.

Трябва да спрат. Странните събития започват отново. Може би дядото не е преувеличил много. Страхът леко изстудява ръцете и гърдите й и бавно се протяга към сърцето.

„Лунните зайчета винаги зъзнат“

Какви бяха тези редове от натрапчива песен? Тя спира и вдига ръце, за да спре приятелите си. Пред тях, по средата на пътя лежи дебел, сив корен, който изглежда изсъхнал.

Никой не се опира в ръцете й.

Преди да се огледа вече знае.

Няма ги.

Усмихва се. Това вече е поносимо.

„Лунни зайчета в сънища вярват.“

Това не бяха нейни мисли.

Това бяха нечии думи, изречени без звук, без шум, без глас дори.

Тя се озърна.

„Зайчета. Скачат от място на място“.

Тя закова поглед в коренището, което лежеше отпред.

Помисли бавно:

„Виждам те, и не ме плашиш. Каквото и да си, когато се събудя няма да те има.“

Видя как докато говореше наум, едно коренче помръдна нетърпеливо.

„Тръгвам си“.“Събуждам се“.

„Лунните зайчета никога не спят“ довя вятърът сякаш новия отговор.

Тя сви рамене. „Значи не става дума за мен“.

Вече мърдаха няколко корена-пръсти.

„Не ме интересуваш“ отсече мислено момичето, и понечи да се завърти.

Див вятър я блъсна, остър писък прониза мозъка й като рязко скъсана ламарина и корените се хвърлиха нагоре към лицето й.

Тя отскочи назад. Огромно бяло лице закриваше небето, висеше над очите й, а коренищата го обрамчваха. Тя изведнъж разбра че те всъщност са коси… сякаш досега тази, която й говореше, бе седяла потънала в земята…

Сред ужаса някъде дълбоко един глас припяваше нещо за слънце.

Устните й се мърдат и дробовете й се мъчат да изстръгнат звук от гърлото. Само безшумна струя въздух излиза от устата й, и лицето пред нея се разтяга в ехидна усмивка. „Лунните… във сънна нощ не пеят.“

Разбира се. Няма звук в съня.

„Лунните зайчета първи гаснат.“

Тя пищи, това е нейният глас, но без звук, лицето под коренището надвисва все повече върху й, тя полита назад…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: