8×8

***

Баща й трепери свел глава в кухничката.

– Прости дъще… бех безумец… конец нема мойта мъка.

– Мъка? Ти ли за мъка думаш, дето всинца ни си обрекъл на тоз затвор? Тлеем ние, не живеем… Ни убийци, ни човеци… ни вещици дрипави.

/Ръката на Яна ме пуска, чувам дишането й, учестено и тежко, виждам очите на Велина, залепени в лицето на яперицата, сполуотворена уста. Всеки път когато бялата споменава баща си, нещо в нея потръпва и тя не търси допира ми./

– Не знаеш ‚сичко дъще… – вдига той глава, очите му плуват в сълзи – Да я върна исках, да си стане как си беше ‚сичко…

– Мълчи, несретнико! С таз лъжа мръсна я овъртя, мен също ли ще мамиш? –

Тя се изправя и сянката й плъзва върху му, грамадна и хищна, като есенен облак, дето стъмва слънцето.

– Онзи дрипав дядо я подучи нали? Онзи вещер негоден…

Възрастният мъж вече само я гледа. Очите му плуват в сълзи, но лицето му е изопнато и безизразно, стегнато в последен опит да се опази.

Тя се надвесва през масичката над него. Думите й се отразяват като удари, при всяка по-силно изречена, той потръпва като зашлевен.

/Велина също е пуснала ръката ми, сега виждам по-ясно и разказът на дивата вече не ме залива като приливна вълна през глава, както преди. Има нещо чуждо в гласа й, или по-скоро в думите й, като филм дето не е съвсем по книгата… но не можеш да уловиш къде се е отклонил/.

– Взел си й младините… Взел си й силата… Сега що искаше? Да умре за тебе ли? Сичко знам… Сичко, изеднико…

…Шумът от стъргане и шляпане, и някакъв странен, натрапчив и неприятен напев, постепенно стигат съзнанието й, и тя отваря очи. Ярка вълна блести по върховете на дърветата и над хоризонта плисват първите слънчеви струи. Златни листа й помахват тъжно, ясното утро сякаш е затаило дъх в очакване.

Тялото й трепери, а сякаш не чувства студ. Изправя се бавно и сяда, после безсилно отпуска ръце. Обляга се назад и усеща камък под гърба си. Оглежда се и отначало очите й не разбират какво съзират.

– Защо са ми ръце толкоз студени? – изрича тя, а гласът й хрипти. – Момчиле…

Викът й кара ударите и стърженето да спрат, а гласът да млъкне. После те отпочват пак, а напевите се връщат по-силни от преди. Тя се извръща, но камъкът е сякаш пораснал…

– Момчиле, що стори… – изпищява тя и се опитва да се изправи като малко, току родено коте, но се оплита в коси и ръце, в дрехи и възли.

И тогаз вижда. В краката й е струпана купчина камъни. Камъкът зад нея се издига над главата й, вече не камък, а стена изградена.

Тя изрича дума, с всичката сила дето има, и див вятър се вдига от края на гората. Той люто удря струпаните камънаци, но силата на земята ги държи и въздухът свисти през тях. До всяка тухла дупка е оставена – въздух да мине – ще излезе, вода да се излее – ще изтече, огън да пламне – ще изтлее.

Горко реве Рада и с всички сили се мъчи да измъкне краката си. А напевът продължава… и натиска нежните й стъпала… докато се бори, чувства, че държи камъни… че в пазвата си носи камъни… че станата й е опора, дружка и единствен сродник.

Накрая спира, нали, Момчиле? Спира и те вика, нали? А ти мънкаше дюлгерския оброк нали, юнако?

– Що ти сторих, та ме наказа тъй? Любов ли не ти дадох? Обичах те макар и пленница… Чедо ли не ти родих? Грижих се за нея и тебе, макар и като черен враг да ме гледахте… Кажи зло сторих ли, Момчиле? –

Пресипнал и изморен гласът й гасне, но очите й се стремят да уловят погледа му.

За миг само се сепна и прошепна тогава:

– Моя те исках, бела Радо… – и после пак напяваш прокълнати думи.

Но знам що ти е казала. Помниш, нали, юнако?

– Любов си дар тебе сторвам… Деца и път с тебе разделям… Мъка ти – с тебе вдигам… Но свобода си, Момчиле, не давам… – снагата й ляга на камъка, дето детето й уж държи под земята и очите й се затварят.

Един Момчил плаче на поляната, като напява през сълзи. Друг Момчил плаче в кухничката, сграбил главата си в ръце и през същите тези сълзи се мъчи думи да каже.

/Една дива плаче до мен. Друга стои права, загледана някъде далеч. Бузите ми щипят, и аз бързо се почесвам. Мокри са./.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: