62-ри

– Знам що си сторил – прекъсва тя и без това накъсания глас на мъжа – Знам и кой те е научил.

Той я гледа и очите му ридаят, на глас само казва:

– Нищо не знаеш, дъще.

После се мъчи да стане, но столът е залепнал за него, за гърба му, за ръцете му. Той пъшка и се върти, но не успява да се измъкне. Не се оплаква, някогашната юнашка гордост го кара да стиска зъби и да не издаде и стон, само предателската кашлица го разтърсва.

В малката кухничка се стъмва.

Наоколо е широко, макар и посивяло, като обрасла в безцветни треви поляна, като изсъхнало поле. Светлината е оскъдна, слънцето тъкмо се е скрило, студения въздух се завива с мъглите, а някъде в далечината се е свила гората, като мътен силует на рехава тълпа.

Голям камък седи в центъра на поляната, прилича на конус, докато не го обиколиш и не видиш, че от едната страна е отсечен право от върха до основата като с нож.

Мъжка снага е застинала с лице втренчено в камъка.

Клонка изпуква зад гърба й, но тя не трепва.

– Вече мислех че ш‘те нема.

Сподавено дишане точно зад гърба му.

– Тя не можа да те найде, Радо – каза глухо мъжът. – Толкова ли сигурно требаше да се криеш? И от нея дори?

Той бавно се обръща и  вижда бяло като кост женско лице.

Обляно в сълзи.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: