Шейсет и третото предизвиква-не

Пристъпва бавно напред и сякаш не забелязва мъжа. Пада по колене в мократа пръст пред камъка, сълзите й струят редом с ръменето на сгърченото небе, което сякаш скърби с нея. Сивият, дълъг ямурлук се смъква от раменете й и разкрива белите дрехи, в които е увита от глава до пети. Сърцето й сякаш усеща кое е заровено пред нея, и бие като камбана епохи преди умът й да узнае.

Мъжът коленичи и я прегръща.

– Стигнал я е в слънчев ден. Толкова дълго се скита чедото…

– Мълчи! – изхриптява тя – Просто мълчи. Виновен си.

Блъска го и той почти пада на земята до нея.

Учестеният й пулс може да се усети от потреперването на ръцете й, може да се види през полупрозрачната кожа на лицето й. Може да го разбереш от почервенелите й клепки, които трептят без да мигат.

– Ти… ти си невинна, нъл тъй? Кат всяка жена… Вие сте ‘се моми, ако ви питаш – изрича той злъчно и после плюе – Думай, коя майка си е зарезала детето, думай ми… вило?

– Няма така да ми говориш… Няма на … – тя вперва огромни като луни очи в него, ярост кипи в зениците – Над гроб да ми ги редиш тия…  – сълзите текат, а брадичката й трепери, едва изрича думите – Никой не съм зарязала… освен тебе –

Той потръпва като ударен, после се изправя готов да плюе змии и гущери. Сетне сякаш си спомня нещо и преглъща. Гледа я дълго и отново се приближава.

Слага ръка на рамото й. Тя потръпва, но този път не се отърсва от докосването му.

– Не исках да те виня… Исках да ти разкажа. И на мен ми е тежко. – мъжът кляка до вилата и се вглежда в лицето й.

– Не мога сам повече, мила – шепти той – И нея изгубих…

Тя е свела глава и сякаш не го слуша. Устните й се мърдат в някакви беззвучни думи. Сякаш си пее нещо, сякаш реди някакви рими.

Седят дълго така, докато стане съвсем тъмно. Дъждът е спрял, но хапането по голата кожа известява за нов натрапник. Нощният студ.

След много време мъжът напалва огън и простира връхните си дрехи, както и дългата наметка на жената върху близките храсти.

Тя продължава да седи прегърнала коленете си. Седи и след многобройните му опити да завърже разговор, след като й предлага храна, която дори не поглежда, след като я завива със суха риза.

Нощта напредва със скоростта на замръзнал мед по лъжица.

Той се увива и ляга до нея, но не успява да заспи. Унася се на пресекулки, и в миговете които е замаян сънува или бленува кратки кошмари. Последният от тях го кара да скочи в треска и го оставя да хълца и плаче коленичил до нея.

Тя го поглежда и го прегръща с една ръка. Привлича го към себе си и полага главата му в скута си.

– Какво направихме, либе… – шепне той.

Тя не говори, само прокарва пръсти през косата му. Очите й продължават да са вперени в камъка пред нея.

– Има ли… – дума той и очите му се присвиват, душата му се престрашава, и в този миг сърцето му е готово за прошка, готово, стига дори една дума, буква, стон или мезмълвен жест му подскажат че тя е съгласна, че всъщност е с него, че винаги е била…

Но мигът минава. Тя леко поклаща глава в отрицание, онова ужасно отрицание… Болни илюзии, бедни надежди.

Нещо се скършва в него окончателно. Той се издърпва изпод ръцете й, хич и не мисли какво чудовище трябва да си, та да взимаш решения на смъртно ложе, дето не е и твоито…

Докато тя се сгушва в ризата му, а после в ямурлука си,  и продължава да седи втренчена в тази последна точка, той отива до другия край на поляната и вади от дисагите си една торба от брезент, после една кофа.

След това се приближава от другата страна на камъка и изсипва всичко на земята. Навежда се, грабва нещо остро и широко и го размахва във въздуха.

Вилата не откъсва поглед от камъка, очите й са полупритворени, сърцето й някак по-спокойно. Не забелязва приготовленията на мъжа срещу си, не забелязва и гаснещият огън, нито предутринното притъмняване.

Той бърка в джоба си и вади нещо, гледа го, примижал с едно око на светлината от огъня. После го пуска в кофата и започва да гребе от купчината на земята с острата лопатка в ръка. Отвреме-навреме се навежда и слага разни големи парчета върху камъка. След това отнова гребе.

Тишината плъзва навсякъде, само хрущенето от инструмента  и пукането на гаснещата жар нарушават пълното мълчание.

Злъд настъпва, миг остава до слънчевия изгрев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: