Sixty!

Безтегловността не е свобода. Само позналият смазващата неумолимост на гравитацията, знае какво е да си свободен. Синът на прокудените не разбира щастието на простото лежане и наслаждението от спокойствието. Полетът на птицата, който често наричаме свободен, доста пъти е тежка борба, на която малко са способни. Самотните често се чувстват осъдени на единението си, семейните двойки – оковани в споделянето.

Свободата винаги е разликата между мечтите и действителността. Положителна, когато отскокът е бил над летвата в главите ни. Отрицателна, когато дори не опитваме да скочим.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

16. (Продължение)

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: