58-ът

За някои от нас приказките са това, което ни задържа тук. Предпазва ни да не си отидем от уж сивия им свят, лишен от магия и радост, изсмукан от красота и приключения, оставен само по прокъсаните долни гащи на трупането на кешовица, изтъркания холивудски екшън на надлъгването до побой и изпостелялата любовна романтика на порно-реалитито.

Но когато застанем пред залеза, осъзнаваме че ограбените не сме ние. Да, могат да ни отнемат от света, но няма как да отнемат света от нас.

Защото в  слизащото огнено кълбо, те ще продължат да виждат само същите изтъркани банкноти, кубици и задници…

А ние безпогрешно ще разпознаем силуета на летящия кораб на Хук, пленен от поредния Питър Пан… в нашите сърца и в сърцата на децата ни.

Натиснете веслата, приятели…

16.

Водите са най-бавни при дъното, но влачат най-мощно. Колкото и да махаш с ръце връщане назад няма, а когато изплуваш над водата, за да поемеш дъх, виждаш как брега на света стремглаво се втурва назад и дори звездите по нощното небе се движат и ти махат за сбогом. Когато потъваш виждаш всичко, като през стъклата на аквариум. Най-високо са днешните болки – поляната, притисната между гората и църквата, угриженото лице на вилата, която току мокри устните ми с бльоджата, дето ми е сготвило чудовището в женска форма. Малко по-долу са спомените от някакви случки, срещи със съученици, приятели, любовници, неща които са се случили… или има да се случват?

Най-гнусно и неприятно е в дълбокото – там ме чакат знаете кои. В най-стилните си дрехи, обградени от други мои роднини, забързани в случки, чийто кадри са въртяни до протриване на мозъчната кора в съзнанието ми.

Това е моята част от Реката, драга брегова охрана. Знам че има и друго, но аз съм пленник в блатото на собствените си безкрайни въпроси и недоволства, и никаква сила на този свят не би помогнала, ако не си отговоря.

Още по-малко дарена в ръцете ми.

Отварям очи, Велина е надвесена над мен.

Блъскам манерката и част от течността се разлива по земята.

– Искам да умра – споделям й аз съкровеното си желание, като халюцинации на махмурлия с треска, търкаляне на свят и температура. Бих повърнала върху нея ако можех.

– Защо дойде? За какво ти беше да… – зъбите ми тракат,но аз се изправям, горещият студ пронизва костите ми. Седнала съм, а виждам небето. Може би лежа по гръб?

– Исках да те освободя…Мислех че си й слугиня, че се мъчи да те обърне на съюзник…

– Е, права си – чатка ченето ми, поемам дъх ихълцам – И? Сега?

– Не съм права, Недя – клати тя глава, а аз се нервирам от обръщението и блъскам отново манерката, която се опитва да ми напъха в устата. – Тя те въздига… Даже вече го стори.

– Кое? Какво ме… – хълацането ми иска вода, но тя продължава да ми пробутва лепкавата гадост на яперицата.

– Въздигна те. Вече си дива.  – кротко обяснява девойчето и ме слага да полегна пак.

– Не й ща вдигането… Да го вдига на който трябва – изкрещявам, а гласът ми излиза като съскане.

Изправям се пак,  поемам дъх.

– Виж, искам да стана. Не знам какво мислиш че е направила, но аз съм отровена. – бавно се опитвам да редя думите, но вълните в периферното ми зрение ме карат да преплитам език.

– Виждаш Реката нали? – каза тя, гласът й сякаш изпуска някакъв копнеж – Виждаш целия свят? Истинския?

– Ти да не би… – хлъцвам ужасно болезнено, сякаш прехапвам нещо в трахеята си.

– Аз не съм стигнала толкова напред… И нямаше и да стигна скоро при вилите… Имаше много да уча, а и те са затворени, не пускат лесно външни…

Вече кашлям и се опитвам да се изправя отново. Тя ме държи като непроходило дете.

– Да не би да искаш… – хриптя едва и най-накрая стъпвам на краката си – Да не би…

– Тя е брутална и безчувствена – натиска ме Велина надолу и  аз едвам пазя равновесие – Но знае всичко… Могъща дива е… Ако ме вземе…

Светът се завърта край мен и аз не издържам. Ръката ми сграбчва първото, което успява да докопа и се подпира на него.

– Стига! – изкрещявам някъде далеч. Чувам ехо, което се приближава. Чувам стон и бумтене, а после звукът ме връхлита. Може би са вълни?

След миг всичко отминава и аз отварям очи, дори леко се олюлявам.

Светът е спрял и всяка дребна подробност е неподвижна и вледенена, като от току окървавеното вретено на Аврора.

Живи са само ужасените очи на кандидат-вилата, която се държи за главата, гледа ме и премигва коленичила.

Всъщност вече май бившата кандидат-вила.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: