54-то

Ето малко повече от днес… Малко постничко идва тези дни, но много сънедостиг и претрупване със задачки.

Весело!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: