43 дни!

Ура! Половината предизвикателство – изпълнено! Аз съм титан! Аз съм сериозен човек! Аз съм пълен лигоооооч!

Отново благодаря на всички, които ми помагате. Страхотни сте, Приятели!

За всички, които търсят подредба на нещата, които трябва да свършат – има такава хора, само трябва предизвикване 🙂 На мен всичко ми се подрежда страхотно около писането, и дори успявам да свърша още повече неща от преди, (ако е възможно).

Много слънца и звезди, и весели купони!

:))))))))

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

 

Шепоти пред вратата, бабешко вайкане и бръщолевене, леки стъпки и скърцане на дюшеме и панти.

Луната наднича в стаята, но момичето в леглото не отваря очи.

– Само да помогне, нищо нема да скъпим – стърже женски глас пред вратата – Туй е от майка й останало, пропищя орталъка, подпали съседи и ора… Инак е добро момиче, па и убаво, не един момък я заглежда, знайш…

Шепотът става по-ясен – вратата се открехва.

– Ма се бори и надви ‘секи момък… те затуй на жената не й е дадена сила, да не може мъжа да надвие, да му се подчинява, ма той Господ е наредил така, та да има мир и семейство, знайш…

Рязко изшъткване спира момичето в леглото да не скочи и да закрещи.

Мъжки глас изрича тихо:

– По-добре да вървим сега, стрино –

– Ма как, нема ли да й дадеш нещо? –

– Видях я, наше момиче е. Поразсърдили са я сигур. Ше й мине – гласовете излизат и глъхнат в коридора.

– Ама се пак, нещо нема ли… Не я знайш ‘ква е кат’ се разлюти…

– Утре я доведи при мене, да си поговорим. То повече на нея требе да помогнем, отколкото на други…

– Ма как, кви ги говориш па ти… – звуците стават неразличими и се стопяват постепенно.

 

…Сврени дрешки в торбичка и една платнена кукла от мама, вън вятърът жили и реже до кост, злъд е покрил всичко, без помен за зарево, едрото туловище на планината е надвиснало над улиците и сгушените къщи. Нисичкият силует притичва по най-тъмните петна, там където и изцеденият светлик на луната не може да стигне. Малко преди да стигне до последната къща от реда, там, където треви и храсти бележат края на владението на хората, той спира и се оглежда. Всички къщи тъмнеят слепи, само тази, която е напусната от дребничката сянка, мига като еднооко джудже, похлупило глава на земята.

– Не мой си тръгва тъй, дете – сепва я мъжки глас зад нея, тя пъргаво се обръща – Не ги оставяй.

Малкият силует е опрял гръб в стената на къщата и диша учестено като изплезено куче.

Висока сянка излиза откъм оградата и застава в средата на улицата. Оскъдното сребро на луната я облива. Възрастен мъж с шапка, леко приведен, разперва ръце и тихо дума:

– Не им се връзвай, ‘секи бърка… Той е объркан, а пък тя е баба… Вече не знае кое е правилно, и как да постъпи. Обичат те, и ги е грижа.

– Ник’ва грижа ги не е – отсича тихо малкото създание – Те потириха мама. Сигур и я погубиха. Не ги ща. Мащам се. Не мож’ ме спря – и да ме върнеш, пак ще се измъкна…

– Не съм ‘зел да те спирам. Дъще… понякога при големите не си личи, ама те са много тревожни за тебе. Баща ти много обича майка ти, и не би я натирил… мож’ да е сбъркал, ама нали сме ‘ора, бъркаме, па си прощаваме после…

– Знам какво викат всички – избягала е, оставила ме е на тях… Как нема да избяга… Знам, че старата я прогони… сега иска и мен да саката да стори, или да ме изгони…

– Саката ли? Не ти мисли лошото, баба ти, не мой така, дете…

– Лошото? Нема лошо, дядо Горчиле… има различно. Тя иска да съм като нея… а кога съм различна, съм лоша. Ако ме стори различна от мойто, тя не е ли лоша обаче?

– Умно дете си ти, много неща вдяваш… Ако те тормозят много, ‘земи да им кажеш да спрат, па идвай при мен…

– И да дода, що? И нея я слушам как се мъжете са прави, а жените са да слушат и да скланят глава… Майка ме не е учила тъй… Па и тейко… Поравно някак им беше, поне  докат…

– Видиш ли? – възрастният мъж вдигна длани нагоре. Студът люто хапеше, а откритата кожа направо ставаше безчувствена.  – Разбирали са се. Всичко е от неразбиране. Земи се върни, па си легни у леглото, че е мраз страшен. Къде си хукнала да дириш…

– Да, знаеш ти, че диря, дядо Горчиле… – малката сянка потрепери и се свря още повече към стената – Нямам вяра никому тука… Не ме щат, мразят ме и само чакат сгодно да ме напъдат… и на теб нямам вяра… Ще ме прощаваш, ама за мама знам кой е помогнал…

Дядото замълча и преглътна тежко.

– Признавам, пръст имам у туй, ама баща ти беше много влюбен, дете…

– Влюбен, глупости… – прекъсна го строгото детско гласче – Сама знам, че няма таквиз работи, всичко е само престорване и прелъгване. Туй си е вашето хорско надиграване… и у него има надмогване, и война, и мъка… Затуй викате все „кат порастеш ще разбереш” щото не знаете к’во да кажете…

– Кой ти ги наговори пък тез? То… че викаме така си е верно, ама то е от друго, не от тез щуротии и пълни глупости… –

– Кой… Баба ми. Тя много неща ми изясни за селото, па и за хората изобщо… А и аз не съм сляпа, дядо Горчиле… Ще отречеш ли, че у ‘сяка къща раздор отваря и раздор затваря вратата? Мъжете се ядосват, па некои и бият, жените се карат, сплетничат и мърморят… На това ли викате влюбване? Обич ли е, робия ли, що?

– Мале, много ти знае верно устата… Ама баба ти май е за бой най-много, много глупости говори верно е…

– Ето, това си е мъжка приказка, нали?

– Стига пък… Ти кат’ сe скараш на некоя кукла, не си ли я обичаш после?

Той въздъхна, после клекна.

– Не е съвсем добре устроен света, дете, ма ‘сички се държат понякога като разсърдени деца, на които им е длъжен, тоя свет пусти… Разбери, ако не се хванем ние да поправим нещата и да се разбираме, нема как да чакаме друг…

– Не ща повече да те слушам… Глупостите са си ваши, вие ги оправяйте… –

– Чакай бе, дете, а ти от кои се мислиш? Сал, че не си човек ли също?

– Не съм – изсъска малката и леко пристъпи напред – Изрод съм за вас, чух я баба ми… Па и сама знам, че не съм.

– Не се лъжи, че си вила… – поклати глава старецът – не знаеш какво треба, за да станеш една от тях…

– Не ща да те слушам, старико! – викна момичето, после се усети и се огледа – Ти пък що знаеш за вилите? Айде върви си… Ако искаш поне малко да ми помогнеш, тръгни си, да знам, че след мене не душиш.

– Знам много за вилите, дете… – промълви тихо старецът и се закашля пак – Не ми дава сърце да те оставя да си тръгнеш… Не мога, ще извикам баща ти, инак сърце ще ме убие, ако нещо ти се случи…

– То вече се е случило, дядо – каза тя и духна към него.

Вятърът стана непоносим, дядото се загърна с ямурлука и го преметна над глава. Когато вдигна отново очи, сенките пред него бяха неподвижни. Той извади от джоба си нещо и бял кръг светлина огря къщата и оградата.

Те го гледаха, пусти и неми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: