40!

***

А за този пост бях сигурен че е публикуван…

😉

Вървим бавно по пътеката, мълчим, докато се борим с трънаци и клони, които ни бият ядосани че смущаваме следобедния им сън. Велина е като бял призрак, отвреме-навреме се олюлява и аз я подкрепям. Яперицата й дава да пие от нейната отвара, момичето докосва устни до гърлото на манерката, забила поглед право в очните ми дъна, докато стои така като пеперуда върху чаша. Обвинение ли чете в зениците? Да не съм те карала да идваш, веднага се надига угризението в мен, да си беше стояла там…

Пътят ми се струва безкраен, умората е като оловен шлем върху главата ми – натиска слепоочията и темето, и стяга врата ми. Просто искам да легна на парче трева и да умра.

След хиляди години влачене, гората оредява и ние постепенно излизаме на онова познато плато, с кулата на църквата кацнала на самия му ръб, с острите склонове обрасли като бакенбарди надолу до първите далечни къщи на селото. Прокълнатото Яперино. Нищо не се движи из него, и не е само заради следобедния час. Схлупените къщички сякаш усещат погледа на Яна, и се свиват още повече от близостта й.

Спалния ми чувал лежи там, където го оставих – под дървото, на тревичката на двора. Слънцето е далечно и зимно, но все пак свети и топли голите клони и пожълтелите туфи.

Искам незабавно да падна върху чувала си.

– Ти – изстреля Яна команда и погледна новата ни спътничка – Ела с мен.

– А пък ти може да си легнеш – присмехулно подбелва очи към мен тя.

Сънят ми се изпарява с писък. Онова в стомаха ми отново кипва.

– Къде ще я водиш? Какво искаш от нея? – редя въпрос след въпрос – Казах ти, нали имаш мен – пусни я…

– Двама съюзника са по-добри от един – изрича тя и после се смее. – Шегувам се разбира се. Ние не сме стадо като първобитните вили.

Велина настръхва при думите й.

– Няма да говориш така за сестрите ми… Само да разберат – ще дойдат и ще те извадят от черупката ти като охлюв да съхнеш на ярко слънце!

Яна е пред нея за по малко от мигване; лицата им почти се докосват.

– Ще дойдат ли? Вярваш ли? Знаеш аз колко вярвах? – съскането й минава в ръмжене – Родната ми майка натириха, тя беше кръв самовилска…

Ядосано отстъпи назад.

– Не се надай да дойде друга да те спасява. Ако не си богоизбран там, си по-нищожен и от немощен мъж.

Тя отмята глава назад, а после ни поглежда студено.

– Надиграване ще правим. Легнете и се наспете сега добре. Утре ще слезем в селото да търсим нишан.

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: