Четиридесет и двеее!

42. Отговорът. Да му се слави името Дъглас Адамсово… 🙂

Има много път до него, но до въпроса, както знаем има още повече…

С утрешната ми публикация живот и здраве, стигам средата на срока за моето предизвикателство. Вече започвам сериозно да се чудя дали той ще ми стигне, за да довърша тази етно-психо-мито-мистична фантазийска история. 

Защото не трябва да спирам преди края.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

14. (Продължение)

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: