Този път телефонът ми беше само в ущърб – непубликуваният пост се оказа публикуван и аз го изтрих смело, мислейки го за чернова…
Та ето го пак, за протокола.
Ако нещо се случи още веднъж – ще го махна и от книгата.
…
13. (Продължение)
Седнали един до друг, барманът и Алеко бяха сграбчили инструментите и ги стискаха като много опасни зверове. Викингът сгъваше акордеона върху корема си сякаш се опитваше да изпусне въздуха от гигантски надуваем дюшек, а червендалестият Стою почти скриваше китарата, когато пуснеше ръце над нея. Заредиха се народни песни, стари шлагери, хора и инструментали, а отвреме навреме Алеко пускаше и по някоя от любимите си келтски мелодии.
– Дъще… След туй дето ми казваш, как да те вода горе… Не е за вас там. – продума мъчно дядо Горчил. Усмивката не слизаше от лицето му, покрито с хиляди малки проломи от бръчици. Очите му обаче угрижено гледаха ту девойката до него, ту околната веселба.
– Защо? Какво се е случило? – попита настоятелната дребосъчка.
– То не е за разправяне, бе чадо… –
Като отпи още веднъж от чашата си той изрече:
– Болест е налегнала селото ни, момиче. Тежка прокоба. Жени почти не останаха, мъжете не са усветни… На виж – двама старци трябва да слезем за събора, та да донесем вино, и то не щото нема кой друг да помогне на Гъчо…
– Каква болест? Защо не искате помощ? Лекари няма ли? Или поне тук във Възбог?
Дядото се усмихна и поклати глава. Наоколо веселбата течеше с пълна сила. Пеенето беше толкова заразно, че и Неда си подпяваше. След като не получи подкрепа от Ния, като я подбутна няколко пъти, тя се обърна и започна да припява на русолявия Виден.
– Няма доктор за тая болест… Тя не е болест на телесата, дъще… Тя е хванала цялото село. Стиснала го е за краката и го дърпа надолу в гроба… Вечер и сутрин никой не излиза, пуст опустял е площада. Децата заминаха отдавна, само един Младен седи още, та води овце насам-натам. Хората си стоят по къщите и денем дори, излязат до магазина, и това е. Ей го, Гъчо – и той кимна към съседа си, който се бе изтегнал назад на стола и гледаше лудориите – той е най-пъргавия от сите горе, държи кръчмата и магазина… ба то си е хоремаг… а скоро нема да е хич млад, като чукне седемдесе… – той се засмя сам на шегата си и погледна Ния. Усмивката му блестеше и девойката хипнотизирано следеше устните му при всяка дума. Светът наоколо сякаш се отдалечи и заглъхна, обвит в мъгла. Неща се случваха и тя само ги отбелязваше, без да реагира на друго, освен на разказа на дядото. Не обърна внимание на Алеко, който остави акордеона и запя дълбока песен с мощен басов глас, на Неда, която застана срещу Виден и захвана да се надиграва, сякаш бе отрасла на хорото, на високото момиче, което влезе и седна до русалиите и Стан, на Кальо, който няколко пъти я кани на танц и й долива чашата…
– Никой не ще и да се качи, момиче. Не е само ‘щото нема работа, или друго. Преди и туристи много, пък и пещерняци идваха, и оборот си вървеше… Сега сме пустосани и чуждо пиле не префърча дори. Тея тука – той кимна към компанията – и те не фащат вяра. Щом заговоря и се хилят, на луд ме правят… То не е за вярване, ама ко да праим… – той изгледа сериозно момичето и като се наведе, каза:
– Кажи ми чедо… Какво имаше… там дето викаш?
В този миг две ръце я сграбчиха за гърба и я разтърсиха.
– Хайде, Нийски, да им изпеем нещо… стани, стани, стига спала…
Главата й се въртеше. Смътно я гризеше, сякаш пропуска нещо, сякаш само трябва да се огледа и ще го види. Дядо Горчил й кимна окуражително, отново ухилен до уши. Тя отпи от виното и после, сред подвиквания и глъч се изправи. Гласът й отначало леко трепереше докато следваше този на Неда, но щом позна песента, укрепна и вплете уверени стъпки в нейните тонове. Докато двете плетяха нежната история на Ружа, която спи в градината, всички затихнаха и само акордеонът на Алеко и басовият му глас се прокрадваха като далечен фон някъде отдолу.
От този момент вечерта се завъртя, като неравноделна песен, която ту забързва, ту забавя и неочаквано се понася в съвсем различна посока. Образи и лица, песни и хора се сменяха като полудели кадри пред очите на Ния, докато в един момент не усети как някой я държи под ръка, и тя буквално виси на рамото му.
Огледа се – беше угрижената физиономия на Виден. После видя лицето на Неда, която още по-тревожно я питаше нещо. Тя се ухили, и ги последва като верен куфар докато се опитваше да им обясни че може и сама…
Минути или години по-късно, малко преди да заспи, споменът се върна.
Oчите на Гъчо, актьорът от днешното русалстване, кръчмарят на Яперино.
Дълбоко в тях гореше ненавист.
