32-ри камък

Най-после се чувствам достатъчно събран на едно място, за да се зарадвам…

Вчера подобрих личния си рекорд по постоянство. 30 дни са максимума, който съм постигал в писане всеки ден, без прекъсвания. Беше по вдъхновение от Стив Павлина, едно коте и две близначки (в другата ми книга, с която взаимно не се оставяме да спим от 2010 г., с работно заглавие „Сайело и близначките“) преди година. Тогава спрях от добри намерения – знаете кой път е постлан с тях – да участвам в конкурс за пиеса, и така си изгубих инерцията.

Сега си повтарям думите на Шекли от едно негово есе „Как пишат писателите професионалисти“ – „Има две неща, които не трябва да си казвате, когато сте започнали да пишете нещо – едното е  – Хей, това е ужасно – я да се взема в ръце и да го направя както трябва!, а другото – Хей, това се получава! Я да се стегна и да го изпипам като хората!“

Затова сега гледам хумористично на нещата, защото всеки ден имам различна оценка за писанието си, но съм си обещал че няма да се влияя от нея.

Просто ще пиша. и пиша. И още ще пиша.

До Нова година най-малко.

Но във всички случаи до края на книгата.

Весела седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

13. (Продължение)

Налудничавият й кикот стресна изтощената й приятелка.

– Недски – изправи се тя и седна върху приличното на хамак легло. – Мисля, че и двете имаме нужда от почивка. Спали сме има няма два-три часа, изживяхме голямо сътресение… по-добре да полегнем. Какво ще видиш от русалиите… само танца, знаеш.

Неда поклати глава. Рогатото й настроение бе във вихъра си.

– Къде ще ги видиш за друго, извинявай, като по време на русалската неделя се крият, и трябва да си тежко болен, с връзки при ватафина, и почти винаги мъж, за да те погледнат изобщо?

Ния въздъхна. После отново се отпусна на възглавницата.

– Върви където щеш… –

– Ааааа, не – идваш с мен, приятелко. Стигнахме дотук заедно – продължаваме заедно… аз не съм някакъв Алеко предателя, дето да зарязвам приятелите си…

Вратата скръцна и високата се извърна рязко, готова за поредната схватка с викинга.

В стаята с неравния гредоред пристъпи леко Виден. Очите му светеха дяволито.

– Делковите ли ще ходите да гледате? Ще ви се хареса… аз още не мога да им се нарадвам.

– Къде е Алекс? – зае защитна позиция дивачката.

– Ами, той малко погрухтя, пък… – русолявия момък захихика – откърти кат‘ заклан…

Неда го погледа още няколко секунди, и прихна да се смее.

Ния се усмихна измъчено. Да те побият тръпки от образния ни касапски език.

– Сигурни сте, че няма да спите? Да не ви тургам на гръб после? – попита момъкът.

– Не, не… – хилеше се Неда – няма да грухтим на гърба ти обещаваме, да не ни колиш и нас…

– Аз нищо не обещавам…- измърмори Ния, но усмивката й продължаваше да играе в ъгълчетата на устата й.

– Бе то аз на женски обещания не вярвам, ама… – смигна планинчето.

Неда го измери от глава до пети, леко закачливо, сякаш сега го виждаше за пръв път.

– Ееее, юнак изглеждаш, може и двете да ни издържиш на гръб – бодна го тя.

– Хайде! – той махна с ръка, и се усмихна обезоръжаващо. – Ид‘айте!

Огромната река от хора ги всмука още на изхода от къщата. Приповдигното настроение беше заразно, и дори Ния се пооживи след няколко крачки, едно захарно петле, два бъркоча с мента и розово балонче с нарисуван върху му кукер с рога, който си бил „чиста коза“ според Неда и много отивал на Николетка. Докато се хапеха и подсмиваха на шегите на Виден, постепенно стигнаха до сцената, където дългокоси типове вдигаха зверски шум, облечени в тежки ямурлуци. Предназначението им беше по-скоро ритуално, отколкото термално, защото по-близкият плувнал в пот китарист, току ръсеше мокри кичури над публиката, и изглеждаше сякаш след всеки момент ще си изпусне инструмента. На сцената освен дърпачите на жици и певеца, имаше гайдар и няколко момичета в носии, които подскачаха пред барабаните в такт с парчето – някакъв ултрамодерен микс от фолклорни напеви и хард-рок ритми, който, както обяви фронтменът, бил фолк-метъл, а според Неда – фок-метъл. Няколко метра по-нататък пред момичетата се завихриха хора, но Виден ги дръпна и ги повлече към една сергия пълна с димящи казани и горещи плотове, отрупани със скара. Независимо от съпротивата на Ния – „Не, няма да пия, само вино ми трябва и ще ме носите!“, той взе на всички по едно греяно „тъмно биле“ – пиперливо вино с подправки и билки, с почти черен цвят и силен аромат на карамфил, и взе да разтяга локуми как една негова изгора го омаяла баш с туй вино преди години, като го завела на излет в планината. Прекъснат и взет на подбив от девойките, Виден реши вместо да влиза в спор дали „жената ‘зима мъжа“, да похапне от вкусното печено шишче, с крехки месни хапки, украсено богато с лук, чушки, моркови и тиквички. Отново го заляха подигравки, че обича повече украсата, което той сметна за доказателство на „мъжкия нрав на жените напоследъка“. Триумфът се изписа по лицето му, когато само след минути две женски усти мълчаха и дъвчеха препечени лукчета, леко присвили очи от удоволствие. Смехът му заглуши дори трясъка на фок-рока от сцената, докато бягаше от „стръвниците“, които спряха чак когато изблъскаха на земята един амбулантен търговец, окичен с дрехи. Ходещата сергия не се смути, а продължи да подвиква легнал: „Ямурлуци за махмурлуцииии! Гети от йети! Калпаци за малацииии!“.

В този момент някой извика нещо и цялото множество се втурна едновременно в една посока. Сякаш засмукани във фуния, хората повлякоха девойките и Виден. Момъкът хвана момичетата за ръце и като надвика тълпата: „Делковите почват!“, си запробива път мощно, като закъсняла за работа майка с деца в градския транспорт.

От едната страна площадът се издигаше, и там, върху естествения наклон беше изграден тепих, подпрян с дървенйя от по-ниската страна, за да се изравни, постлан с шарени черги и ограден с тънко въже. След борбите, прескачанията и всякаквите акробатики дето се бяха вихрили там, беше дошъл реда на русалските танци.

Седем смръщени мъже стояха в средата в полукръг, облечени в яркобели дрехи, с червени пояси и тояги по-високи от човешки бой. Най-вдясно стоеше Делко, вместо тояга държеше грамадно, обшито със зелен кант бяло знаме, и лъскаво медно канче.

След множество шъткания, охкания и наместване, публиката притихна, и се зае да попива жадно с очи мъжете на сцената.

Виден бе успял да избута момичетата почти най-отпред, от страната на ватафина и застана зад тях.

Нисичкият, набит здравеняк огледа хората и очите му се задържаха за миг върху лицето на Неда. Той вдигна знамето и го заби в земята пред себе си. Бавни удари от тъпан се понесоха някъде иззад сцената и мъжете се раздвижиха един след друг в странен танц, като кукли, на който някой рязко е дръпнал конците.

Ния вдигна поглед. Вдясно от тях, слънцето спускаше простора, стъпило върху знамето.

В мига, в който огненият диск целуна тъмния хребет, русалиите запяха.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: